Офроуд с бебе из софийските улици

| от Емилия Седевчова |

Офроуд с бебе из софийските улици. Не, това не е нов спорт, а традиционен, наш си! Практикува се масово от майки и ако би станал олимпийска дисциплина, нямаше да имаме конкуренция. Но го има само тук. Из Европа тротоарите са наред и там е страшна скука, чак не ми се мисли.

Подминаваме с количката няколко преобърнати и разместени плочки, доста липсващи, дупка, спряна кола сред тротоара, строителни и други отпадъци, кофа за боклук, оп – липсващ тротоар. Бебето се друска и се радва, от там трябва да идва голямата любов на българина към офроуда – още от детската люлка и то буквално!

Дрифтим си доволно и безметежно по трасето към парка. Утрото е свежо, лятно и приятно. Валяло е през нощта и е поизмило горе-долу софийските улици от прахоляка. Добре, че беше тоя дъжд иначе трябваше да чакаме избори, дипломатически гостувания или някоя нечовешка, изпотрепваща всичко живо жега, за да пооблее асфалта водичката от камионетката с маркуча. Пък така и облакът прахоляк, който се вдига покрай госпожите от чистотата, дето замитат боклука от тротоара на пътя, си е като една лека мъглица.

Та вървим си ние и ни е приятно на душата. Отвред ухае на банички и прясно кафе. Тук там птички пеят, жужи големият град. Бебко си гледка и се смейка, всичко му харесва – типичното градско дете. Бръмчат автомобили, свирят клаксони по светофарите и все ще се намери някой да подвикне “Айде тръгвай бе, селянин!” (Бебето дори не трепва).

Тук там нечии нерви ескалират и има шанс да си отнесеш боя. Все пак, е добре да си нащрек. Дори и аз, с количката, гледам да не се пречкам много. Подминавам престорено безгрижно, но бързичко, ако преценя, че хора и събития могат да стигнат до по-бурен израз на емоции. И чак когато съм се отдалечила ще си поцъкам критично с език, да ми поолекне.

Заобикалям отдалеко някой агресивен или пък безобиден на вид бездомник и си продължавам по маршрута. Полицай не се среща – или като цяло те са софийска рядкост, или може просто да не съм имала късмета да видя.

Докато си “бръмчим” по тротоара, се разминаваме с ранобудници с кутрета, бързащи за работа и по задачи мъже, жени, момичета, момчета. Гледаме да не ни бутнат, няма да го направят нарочно, ама защо пък да стават излишни скандали!?

Не остана много, паркът вече е близо – малък зелен кът заобиколен от бетонна джунгла.

Едно последно препятствие ни остана и сме там.

Става въпрос за някакъв уличен ремонт – има си изкоп, купчина трошляк, кал, машини разни, абе, всичко нужно. Трамбоваме го тъкмо, докато там един се по̀ти и нещо си работи. Около него още трима се подпират и си приказват. Други двама, по-натам, пушат и събират смелост за тоя „непосилен труд“.

Аз избутвам количката на платното, за да мина покрай тях, няма как да нарушат “седянката си” и да ни сторят път, напълно разбираемо, разбира се. Справяме се безпроблемно.

Вече не съм мама новачка и с лекота преодолявам попътните премеждия без почти от нищо да се изненадвам. Дриблирам и балансирам кроасан, кафе, дете (не в този ред) и даже си припявам “Зайченцето бяло” за късмет.

Паркът вече може да се подуши. Пресичаме на свой риск една велоалея, спокойно минаваща в средата на тротоара и се гмуркаме смело в претъпканата столица, и в частност – в парка. Зад гърба си оставяме забързаните минувачи тръгнали по някакви задачи, а ние с крачка бодра сме за кефа и за офроуда.

Няма послания или поука.

Това е само една история за бебе и мама – и един голям бетонен град със своите особености, добри и лоши моменти, но наш си.

Още от Емилия Седевчова:

Образователната ни система – разтърсена от пандемията

 
 


Повече информация Виж всички