Понякога разсъждавам какво би било, ако имах повече от едно дете за отглеждане.
Ето така: докато едното се търкаля в някое от безумните тръшкания, съпътстващи тодлър-ския му тригодишен живот, търкаляйки се по земята и крещейки – през това време другото ми е лепнато на гърдата и суче от и без това недостатъчната ми кърма…
Но защо тогава се чувствам толкова смазана, уморена и скапана от това ежедневие, изпълнено с детски смехове и плач, с грандиозни детски емоции и лудории, със скандали, късане на нерви, но и кротки спокойни моменти на тишина и самостоятелна игра, в които най-после успявам да поработя за пари?!?
Какво ми става? Може ли да си лягам в 9 и 30 часа, заедно с детето, и да ставам много преди него, за да му направя закуска, но и за да изпия кафето си САМА? Може ли да нямам никакъв личен живот, защото, за да се видя с приятели, трябва някой да се съгласи да гледа малкото (няма кой)…
И въпреки всичко това, защо се самообвинявам, че съм уморена? Та нашите баби са гледали по 5-6 деца… Какви са тези лигавщини?
Това е една от най-трудните роли в живота ми, а аз съм расла в България и съм ставала свидетел на не едно или две престъпления. Работила съм и не една или две работи за без пари при особено опасни хора, търпяла съм насилие на работното място и у дома, както повечето жени у нас. И понеже все още живея в тази държава: и без да съм парамедик, съм виждала – и още визуализирам – трупове на починали от катастрофи на пътя. Отновно съвсем нормално за страната: голяма част от близките и роднините ми починаха от рак, някои от тях пред очите ми. Така че знам и 2, и 200…
Вижте още:
Но да гледаш дете е свръх-трудно… И не само сравнено, но може би дори ПОРАДИ изборените причини.
Често не знам кое е правилно и кое е грешно.
Чувствам моделите си за семейство и за възпитание тотално сбъркани.
Да викаш на детето правилно ли е? Да си изкарваш цялата фрустрация на него, без да има вина? А да го шамаросваш? Повечето родители наоколо биха одобрили, стига да не се разчува. Но аз виждам, че физическите мерки, точно както и наказанията НЕ ВЪРШАТ НИКАКВА РАБОТА спрямо малките деца. Има нулева полза. Но тогава какво да правя, за да не се чувствам толкова неадекватна, слаба и фрустрирана като родител?
Както казах – семейните ми модели са толкова обезформени, а моралът ми – така сврян в ъгъла на оцеляването, че се хванах с раждането и отглеждането на детето напълно неподготвена. Отново звучи несериозно: та кой е подготвен за това?
Вижте още:
Ето кое убива българското семейство (не, не е еврогейщината!)
Преди мислех, че най-подготвени са онези семейства, които се женят по надлежния ред, опитват се да забременеят отново по надлежния ред и разчитат на живи и здрави баба и дядо от двете страни за помощ. Но ето, имам позната, която точно така направи: голяма сватба по любов и под конец, страхотно жилище на изплащане (с детска стая и всичко), грандиозна бременност, живи баби и дядовци, които помагат… И накрая: не може да се справи с дъщеричката си. Нервни кризи, хапчета, дори ходи на психотерапевт. Не знам, не знам…
Много се оплакваме майките, много: в градинката пред блока, в интеренет форумите, дори в този сайт. Това е факт, не е лъжа.
Но имаме ли повод за това? Ами може би, да. Защото родителите – и не казвам само майките, ами и бащите – сме съвсем сами в позицията си на възпитатели, на основни осигуряващи храната и стандарта на живот, образованието, средата на децата си… ВСИЧКО.
За да се отгледа дете, е нужно цяло село – твърди старата поговока. Но днес гледаме децата си почти сами, почти без никаква помощ. Баба и дядо все по-често са химера. Къде е дойката от миналото? Къде е бавачката, детегледачката? Къде е домашната прислужница? Къде са слугите? А къде е общността от други майки?
Някога, особено в България, ако си сама и не можеш да гледаш детето си, по-богати роднини са го вземали при себе си за отглеждане. Днес, ако си сама, а и дори да сте двамата с бащата – А И ДОРИ ДА СИ БОГАТА – пак трябва сама да водиш, да вземаш, да отглеждаш, да го възпитаваш и да вземаш генералните решения, които някога са се вземали от средата. При това, докато работиш някаква сериозна работа за пари, успоредно.
Днес децата се гледат много-много по-трудно, и защото животът е много-много по-сложен, общностите – много по-разнообразни, изисванията (хигиенни, образователни, социални и др…) – много по-високи… А ние – по-сами социално – от винаги.
Прави са, че демокрацията е трудна. Може би е вярно и че социалната свобода, и класовата свобода, и изобщо свободата да избираш да бъдеш родител – е трудна.
На всичкото отгоре съвременните жени не смеем да се гордеем със себе си за това, че имаме деца. В крайна сметка, очаква се, че това е най-естественото нещо на света, всички са го правили, всяка преди нас го е правила, и мама, и баба, и прабаба… Как да се гордееш с нещо толкова… базово, толкова първично?
Но ако вземем предвид гореописаните обстоятелства, реално днешните родители би трябвало не само да се гордеят, че успяват да са изобщо родители, ами и да поздравяват най-сърдечно сами себе си за всяко едно постижение от отглеждането на детето в толкова сложна среда.
Но ние, майките, продължаваме да не се гордеем. Приемеме абсурно трудните обстоятелства за нещо подразбиращо се. Сложните, висши (и съвсем нови в исторически план – едва на 30-ина години) норми за правата на детето все още ни объркват (вижда се и по проблемите, които срещаме все още като общество с грижата за децата), объркват ни патриархалните очаквания… И новите, модерни очаквания за висок градски стандарт на живот.
За да успеем да бъдем що-годе в крак с високите изисквания към гледане на детето, забравяме напълно за себе си. А да не поставяш себе си на първо място в свят, в който имаш толкова много индивидуални свободи – е равносилно на пълна социална изолация.
Но детето, работата, грижите… Толкова е лесно да престанеш да съществуваш самата ти.
Вижте още:
Да не намираш време зъбите си да измиеш, с мъка и чувство за вина да си купуваш нови дрехи, да не се грижиш за здравето си, защото целият ти ресурс за стоене пред кабинети се е излял при педиатъра на детето.
Толкова е лесно да се изгубиш. Да, дори САМО с едно. Особено, ако носиш и допълнителен елемент на сложност в самата себе си…
Вижте още:
