Вече не съм същата, която бях. Дори имам чувството, че не съм изобщо „Аз“.
Не! По-скоро ми се струва, че моето „Аз“ не съществува, идентичността ми се е изпарила, изчезнала е. Няма ме.
Сегашното ми подобие на „Аз“ е нещо като робот, който, когато остане сам за минута, мисли единствено за това КАКВО ТРЯБВА ДА НАПРАВИ. Ден след ден, минута след минута.
И най-откаченото: дори нямаше да разбера, че „Аз“-ът ми го няма, ако в ежедневието ми не се случваха едни съвсем кратки моменти, в които той – „Аз“-ът – се завръща с огромна сила. Това са секунди, в които предишната ми личност (спонтанна, комуникативна, влюбчива, пълна с приятели, стремяща се към приключения и самоизява) идва при мен и ми казва:
Почти не мога да позная това същество. Толкова дълго време вече го няма в ежедневието ми, че сякаш съм забравила изобщо за съществуването му.
Но тази нощ ГО сънувах.
Насън бях свободна. Напълно устремена единствено към мисълта за собствените си нужди и доброто прекарване на времето със себе си. Чувствах се сексапилна, облечена в най-хубавите си дрехи и най-важното: харесвана от всички. Получавах възхищение и усещах желание в себе си и към себе си. Всички ежедневни грижи се бяха изпарили и на тяхно място имах цялото време на света, за да изживея живота си на максимум.
Не, нямам биполярно разстройство. Нито гранично-личностно.
Просто съм майка на малко дете и минавам през сериозна криза на идентичността, защото през цялото време НЕ СЪМ САМА. Аз съм или с детето, или с баща му. А когато не съм с детето или баща му, имам куп неща, които да правя, свързани с детето или с домакинството. Или с работата ми, за която все не ми остава достатъчно време.
Защото списъкът с нещата, които трябва да се вършат покрай детето и семейния живот никога не свършва.
Пазаруване, болести (купуване на лекарства и безкрайни часове стискане на ръчичка), пускане на пране и сушилня (поне по пералня на ден), чистене, прибиране на купчини дрехи, ежечасно подреждане на дома. Водене на детска градина, прибиране от детската. Грижи за яденето, за сметките, за колата. Планиране на излизания, разходки, детски рождени дни.
Вижте още:
Между всичко това наистина не остава много време за работа (която е абсолютно критично важна за доходите), какво остава за срещи с приятели или забавления навън.
Така се случва, че например сериалът, който искам да гледам, ще изчака с още няколко седмици. А може би по-добре да гледам някой филм – за сериала няма да имам време. Книгата, която започнах да чета, ще бъде завършена към средата на годината…
От време на време пия по чаша вино вечер, но алкохолът само засилва раздразнението ми от ежедневието – кара ме да си въобразявам, че съм друга, а не майка на пълно работно време.
И не става дума за това дали и кога последно съм си купувала нови дрехи или съм си правила маникюр. По-скоро проблемът е в това, че не съм се занимавала с никакви хобита, не съм спортувала изобщо (няма време!) и напълно съм скъсала с правенето на изкуство. Ако всичко това беше спряло, защото съм „разбивачка“ и излизам по клубовете вечер – ок. Но то е, защото вечер приспивам детето, а малкото ми пътувания са основно семейни…
Да, детето е страхотно (да му се наслаждавам е и единственото, което ме зарежда). И баща му е страхотен (защото можеше и да се караме). Но той стабилно стои в традиционната си роля на мъжа в семейството и просто ПОМАГА за детето, докато аз съм на пълен работен ден. Енергията ми изчезва в тези ежедневни грижи. Спането редовно не ми достига, защото нон-стоп завивам едно малко същество нощем. Или давам вода. Или търся Куклата. Или успокоявам от кошмари.
Дори е редно да е така, защото, ако той се появи – в момента, в който дойде, ще искам да хвърля всичко и да избягам чак в Южна Америка. Само че ако избягам… ще бъда лош родител, ужасна съпруга и зъл човек. И знам колко много ще страда семейството! Тази дяволска роля няма нищо общо с ангела от съня ми, на когото всички се възхищават.
И после идва онази ужасна мисъл:
„Аз сама си избрах този начин на живот – нещо повече – стремях се към него“ … Съответно, да се оплаквам сега е отвратително – никой не ме е карал насила да имам дете. Освен това животът ми сега съвсем не е толкова лош: даже е доста смислен. Онова, което не знаех, е че цената на това ежедневие ще се състои в загубата на личността ми.
Разбира се, това че аз преминавам през криза, съвсем не означава, че няма начин да бъде постигнат някакъв баланс. И съм сигурна, че много жени успяват да го постигнат, иначе никой никога нямаше да иска да ражда, нали така?
А за онези, на които „Аз“-ът им е отишъл на кино, както се случи с мен – съществува интернет и съветите, които дават жени, изпаднали в сходно положение: „Ходете на маникюр“, „Намерете време за йога“, „Четете книги“ и т.н. Изобщо, започнете да мислите и да се грижите за себе си (стига да имате време!).
Колкото до Него – то „понякога ще идва във съня ни“, ако перифразираме думите на Вапцаров от стихотворението „Прощално“. Но иначе трябва да се сбогуваме завинаги с онази волна фигура от миналото ни.
Струва ми се, че именно в драматизма на тази раздяла се корени и голямата и неизличима болка на толкова много родители.
Още от Флорентина Д:
Защо якото бачкане да гледаш дете не се признава
А в яслата се оказа, че гледат телевизия
Бизнесът с бременността – между неглижирането и алчността
„Досадно ми е да ѝ звъня – тя постоянно говори за бебето си“
Вижте още:
