Кейлийн Шейфър е журналист и автор на психологическата книга „Но ти все още си толкова млад (как 30 и-няколко-годишните предефинират зрялостта)“
Части от нейното творчество са публикувани в The New York Times, Vanity Fair, The New Yorker, Vogue. Настоящият текст е адаптиран за женското онлайн издание Glamour“ и включва историите на две жени, които се бавят до безкрайност в решението си дали да имат деца или не. Основната история е автобиографична:
***
„В средата на 30-те ми години, започнах да правя изчисления за възрастта си и колко дълго е възможно да ми отнеме да забременея. Беше нещо подобно: „Ако забременея след година, ще бъда на 38, когато бебето се роди“ или „Ако забременея след две години, ще бъда майка на 39“. Въртях тези цифри, дори без да съм сигурна дали искам да бъда майка.
Прочетох много статии за намаляването на фертилността след 35 години, но те не ме притесниха особено. Прочетох същия брой истории, които казваха, че тези статистки са прекалено плашещи, а и познавах много жени, които имаха деца след 35.
Когато наближих 40-те, започнах да се притеснявам. Ако исках да имам биологично дете, трябваше да взема решение – и то скоро.
През 50-те години на 20 век и през последвалите ги десетилетия да имаш дете си е било част от сценария на живота. Да станеш родител е била финалната стъпка, която показва, че вече официално си пораснал. Това не е вярно вече. Днес трийсетина-годишните определят по различен начин зрялата възраст. Можем да имаме деца или да изберем да нямаме и да бъдем зрели хора, независимо какво решим.
Да имаш дете е личен избор – и такъв, който може да бъде отложен след фертилните години на жената чрез науката на асистираната репродукция. Някои жени знаят, че искат деца, други знаят, че не искат, но има и жени, които са по средата – не са сигурни.
В рамките на това, което можех да правя с живота си, дали да имам дете беше решението, с който се борих най-много.
Струваше ми се като единственото решение, което не мога да върна. Какво работя, с кого се виждам, къде живея, дори за кого съм омъжена – всичко това можеше да бъде оправено, ако се окаже, че съм направила грешния избор. Но детето винаги щеше да бъде мое.
***
Мюриел, комедиантка и сервитьорка в Лос Анджелис, беше омъжена от пет години, но не знаеше дали иска да има деца. Нейният съпруг, Ник, й предложи да спре да пие противозачатъчни след като навърши 36, което, по времето, когато я интервюирах, щеше да се случи след седмица. Тя възрази, че ще се опита да зачене чак през следващата година, когато е на 37, като знае, че го отлага във времето, защото не е сигурна дали иска да има деца.
Нейното колебание по този въпрос я кара да се чувства виновна. Нейната майка е била на 24, когато я е родила. „Аз съм 12 години по-възрастна от това и продължавам да не знам искам ли деца“, казва Мюриел.
Тя има приятели, които са сигурни, че искат деца, други, които са убедени, че не искат, но никога не е говорила с никой, който е несигурен, като нея. Липсата на информация по въпроса я кара да параноясва от това, че не знае отговора.
„Усещам се, сякаш имам проблем, сякаш постъпвам лошо “, казва тя. „Малко е като: ти дете ли си? Не знаеш дали искаш да имаш деца? Как така не знаеш на тези години?“.
Мюриел и Ник обсъждаха всичко във връзката си, освен въпроса дали искат да имат деца. За дълъг период от време, те преместваха разговора за по-късно. Но сега, след като вече бяха започнали да говорят, те не стигнаха до общо мнение, както по всички останали въпроси. Разговорите обикновено бяха кратки. „Не знам какво искам“, казваше Мюриел. „Ти какво искаш? Ти искаш ли да направиш това?“
А Ник отговаряше: „Да, хайде да имаме бебе“
„Но не се усеща особен ентусиазъм“, обяснява Мюриел. „По-скоро е желателно. Доста съм целеустремена, когато искам нещо да се случи. Точно сега усещането е по-скоро: харесва ми апартамента. Не искам да се местя… “
Тъй като тя се чувства изключително виновна, заради своята несигурност по въпроса, това я навежда към мисълта, че не трябва да има деца.
Щом досега не е разбрала дали ги иска, тя не ги заслужава и така или иначе няма да бъде добра майка.
***
Аз също се чудех: „Как мога да знам със сигурност, че искам да отглеждам дете?“
Мислех си за това, че страхът ми да имам дете щеше да се отрази на кариерата ми, и за това как като фриленсър с несигурни доходи, не съм сигурна, че ще се справя.
Но също така започнах да усещам порив да бъда майка и че би било добре да помогна на един малък човек в живота.
И така, когато се приближих до възрастта, в която се предполагаше, че няма повече да съм способна да имам биологично дете, приех своята несигурност. Не знаех как ще го направя, но исках да опитам да забременея. Моят страх си остана, но остана и инстинктът, че да имам дете е нещо, което искам да направя в живота си.
Казах си, че бих се чувствала добре в ролята на самотна майка. Сама се грижех за живота си. Бих могла да се справя сама и с детето.
Но когато разбрах, че искам да опитам да забременея, също така осъзнах, след низ от безсънни нощи, че искам да имам дете заедно с партньор.
Знаех кой искам да бъде този мъж. Осъзнах, че бившият ми приятел ми липсва. Ние имахме дълга връзка през 20-те си години, така че изпитвах много към него: той беше приятен, чаровен, магнетичен и разкошен, но също така вбесяващ и докарващ ме до лудост.
Дори когато не бяхме в романтични отношения и живеехме в различни градове, си оставахме близки, пишехме си и си ходехме на гости, когато можехме. Също така имахме общи приятели, с които да излизаме. Беше сложно приятелство и такова, при което често се притеснявах колко мнителен е той и как не желае да се опитва да бъде мил с всеки. Но също толкова често беше и лесно – харесваше ми да правя всичко с него. Той ми даде да използвам неговия акаунт за Amazon Prime. Аз му се обадих, когато аквариумната ми рибка умря. Той ми звънна на сутринта, когато мислеше, че ще го уволнят…
Помислих си, че може да се съгласи да дойде в Ню Йорк. Може би щеше да е съгласен да се съберем отново, да живее с мен, но не исках да го прави, ако не се интересуваше от това да се опитаме да имаме дете…
Реших да му се обадя и да го попитам.
Много се притеснявах. Разговорът беше прекалено сложен за телефон. Но той ме очакваше…
Говорихме кратко за това какви планове имаме след последния път, когато се бяхме видели. А след това се насилих да бъда директна. Иска ли той да се премести при мен и да имаме дете заедно? Разговаряхме дълго. Когато приключвахме разговора, той ми казва че трябва да обмисли всичко, но „беше наистина хубаво да чуя гласа ти“. Помислих си, че има голям шанс да се съгласи.
Скоро след този разговор, той се съгласи. Не се премести веднага. Видяхме се два пъти преди да донесе своите неща със себе си. Когато пристигна, беше с нагласата, че ще правим заедно дом и в крайна сметка ще се опитаме да имаме дете. Започнахме да нареждаме физическото пространство, което делим, и обсъждахме онова, което искаме от животите си… Имахме малки различия, например, че аз се будех веднага, а той трябваше да премества алармата около 400 пъти. И имахме по-големи различия: например аз бях оптимистична и не исках да се притеснявам за бъдещето а той беше по-притеснен, практичен и искаше да бъде подготвен, ако нещата се объркат. Говорихме много. Също така се карахме.
***
Мюриел има много приятели с деца, но, по думите й: „основната разлика е, че те наистина го искат и са го измислили по някакъв начин. Те са развълнувани и щастливи. Аз мисля, че само бих била стресирана“.
Ангажиментът да има деца сега или след година, й се струва като хвърляне в битка, в която не иска да участва. Някои приятели се опитват да я насърчат просто да се опита да забременее, за да види какво ще стане, но според нея „това звучи като наистина лоша идея“.
„Не искам да поемам този риск. Притеснявам се, че изпускам нещо. Аз съм човек и не искам да изпускам основните човешки неща. Моят основен проблем е това. Не искам да имам конфликт от сорта „О, как бих желала да седя тук с бебе в скута си“…
***
А аз не забременях веднага. Трябваше да премина през година на лечение на безплодие и спонтанен аборт, преди да стигна до сегашния момент, когато пиша това и съм майка на момченце.
Щастлива съм, че имах както парите, така и здравната застраховка за лечението на безплодие, както и че моето тяло отговори на терапиите. Имаше моменти, когато се опитвах да забременея и мислех, че няма да успея.
Надявам се, че не причинявам болка на някой, който се бори с безплодие, но през цялото това време се опитвах да приема несигурността като част от сделката да имаме избор.
Ако не успеех да имам успешна бременност, това също щеше да е ок.
Имах нужда от време да разбера какво искам и да го направя по начина, който ме кара да се чувствам добре.
А преди това не бях готова.“
Източник: Glamour.com
