Децата, на които им викат много у дома, се забелязват по поведението
Вероятно не е лесно за никой родител да осъзнае, че е от онези, които крещят твърде много на детето си.
Отчасти е трудно за осъзнаване, че викането не е нито добра, нито полезна стратегия, и защото, особено сред българските родители, все още битува широко разпространеното мислене, че: "ако не кресна - няма да ме чуе".
Така неусетно се повишава тона, стига се дори до истерия.
Но, не децата не са "глухи". Те ще ви чуят, ако кажете нещата и по-тихо, и по-спокойно. Но най-тъжното е, че те няма как да осъзнаят, че всъщност викате, просто защото "нервите ви са опънати".
Те мислят, че викате, защото те са "виновни" - независимо от физиономията на незаинтересованост или безгрижие, която може и да си придават в отговор.
Но дори да са много добри в това да изглеждат сякаш "не ги е засегнало", крещенето по тях им се отразява по други начини. Много от тях - невидими.
И макар да знаем, че родителите, които крещят на децата си, обикновено го правят, защото им липсва достатъчно добра емоционална регулация, а не толкова заради поведението на детето - израстването сред крясъци не е най-доброто нещо за никого.
Всъщност детето, на което постоянно се вика, не е детето, което постоянно създава проблеми. Не е и детето, което се държи шумно. Не е и детето, което също крещи на другите. Не е и детето, което тормози връстниците си или действа разрушително на детската площадка.
Признаците са много по-незабележими, но бъдете сигурни, че специалистите, учителите и възпитателите в детските градини са ги научили с течение на годините.
Според Андреа Мехър, майка на три деца и сертифициран специалист по управление на гнева, тихите признаци, които показват, че на едно дете се крещи прекалено много, са сходни сред всички деца.
Понякога, казва тя, признакът, че на едно дете се крещи прекалено много, е детето, което се извинява, преди да е направило нещо.
Това е детето, и което изпада в паника, когато допусне и най-малка грешка.
Това е детето, което следи настроението на всички, преди да каже каквото и да е.
Това е детето, което задава въпроси като: "Ядосан ли си ми?" и детето, което казва: "Съжалявам", за да предотврати неочаквания гняв на възрастния.
В своя инстаграм фийд, Андреа обяснява, че родителите, които често губят самообладание пред децата си, обикновено след това съжаляват силно. По принцип те не искат да викат, но им е трудно да запазят спокойствие.
Но според Андреа Мехър - и много родители ще се съгласят, че е така - най-трудното следва след крясъците - и това е изражението на детето.
Повечето родители знаят колко непоносимо за гледане е виновното изражение на детето - и дълго след това си го припомнят.
Което не ги спира да крещят отново следващия път.
От друга страна децата, на които родителите им викат, вероятно съвсем не могат да си припомнят и дума от това, заради което са им се скарали. Но абсолютно винаги и задълго помнят как са се чувствали в присъствието на сърдития родител.
Ако и вие сте от онези родители, които подозират, че викат прекалено много на децата си, може да ви помогне да се опитате да спрете за миг и да преброите до 10, когато усетите, че гневът ви нараства. Такъв поне е съветът на Анализа Барбиери, даден в рубриката за родителски съвети на "Гардиън".
Тя казва, че ако все пак сте крещели или викали на детето си, не е лоша идея след това да се извините. Да кажете, че съжалявате и че децата ви не са виновни, е много важно.
Но ако продължите да викате и крещите и следващия път, извиненията вероятно губят смисъла си...
В крайна сметка, като родители също не е лошо да бъдем и малко снизходителни към изблиците си.
Родителството поставя възрастните в среда на постоянна емоционална интензивност.
Сблъскваме се с липса на сън, със сензорно претоварване, с големи и разнопосочни отговорности, като освен това сме дълбоко и сериозно емоционално загрижени за децата си.
По тази причина нервната ни система често е почти на ръба.
Но не е нужно да сме перфектни. Достатъчно е да сме поне малко осъзнати.
Не може винаги да бъдем спокойни. Но можем да се опитаме да сме такива поне през по-голямата част от времето.
Тези моменти на крещене, на разриви и възстановяване на отношенията с децата, не са провал на родителството. В много отношения те са съществени преживявания, чрез които децата научават как всъщност функционират взаимоотношенията.
Чрез тях те откриват, че конфликтът не означава изоставяне. Те научават, че грешките могат да бъдат признати. Те осъзнават, че емоциите - дори големите и хаотичните - могат да бъдат балансирани.
С други думи - научават как да бъдат (или да не бъдат) устойчиви в рамките на взаимоотношенията.
Струва си да си припомним това следващия път, когато кръвното ни скочи и започнем да повишаваме глас...
