Сигурност, стабилност, човечност или компромиси, покорност, разделение
Резултатите от президентския балотаж в България поставиха на върха на държавата и в ролята на главнокомандващ Илияна Йотова, тя стана първата жена в съвременната ни история на този пост.
Отвъд партийните сметки, това постави въпроса защо обществото избра точно нея и какво подсъзнателно потърси в нейно лице след години на политическа и социална турбулентност.
Европейският опит показва, че избора на жени на най-високите държавни постове никога не е случаен, макар политическите им профили и модели на управление да са радикално различни.
Историята помни както Маргарет Тачър, която с желязна ръка и безапелационна твърдост наложи консервативен модел, надминаващ по агресивност мъжките стандарти на своето време, така и прагматици като Ангела Меркел, чието десетилетно канцлерство се превърна в синоним на тихо, методично овладяване на перманентни кризи и институционален баланс.
До тях се нарежда модернистичният северен модел на Сана Марин във Финландия, изграден върху хладна прозрачност, ясна комуникация и технократски подход, разчитащ на консенсус, данни и експертиза, вместо на патетика, страх и излишен публичен драматизъм.
От социалното възстановяване на Исландия под ръководството на Йохана Сигурдардотир по време на банковия срив, до съвременния национално-консервативен суверенизъм на Джорджа Мелони - европейската сцена показва, че обществата прибягват до женско лидерство не по шаблон, а според собствените си тревоги: понякога за да наложат сурова дисциплина и ред, друг път - за да потърсят котва срещу хаоса.
Историята на Европа опровергава клишето, че женското лидерство задължително означава мекота, емпатия или търсене на компромиси на всяка цена.
Напротив, някои от най-безапелационните, твърди и идеологически непоклатими фигури в съвременната история и дипломация са именно жени.
Когато едно общество избира жена за държавен глава и главнокомандващ, то никога не избира "универсална матрица" на женското начало.
Изборът винаги е конкретен и зависи от това дали нацията в даден исторически момент търси желязна ръка, технократски баланс, национална защита или социална котва. Или всичко заедно.
Психологическият профил на вчерашния български вот обаче се разкрива най-силно през екзистенциалния страх от конфликт и обещанието за мир.
Наред с изтощението от политическата анархия и дерегулацията, хората отидоха до урните с натежала тревога, а обещанието за мир се превърна в най-силната психологическа опора, наред с инстинктивната надежда, че майчинският женски и институционален профил няма да допусне България да бъде въвлечена в конфликти.
През последните години България премина през серия от извънредни парламентарни избори, рушащи се коалиции, постоянни скандали и липса на предвидимост.
Усещането за хаос и липса на дългосрочен хоризонт неизбежно измори избирателя.
Когато държавата изглежда управлявана ден за ден през плаващи мнозинства и непрекъснати конфликти, търсенето на жена на върха е донякъде и в отговор на агресивното налагане на непрозрачни модели, което години наред се градеше върху разделение и показна сила.
Вместо спасител на бял кон, обществото потърси друго - евентуална грижа и човечност.
Надежда, че държавният глава може да бъде обединител, който защитава разделеното общество, вместо да го разкъсва още повече.
Доста бързо обаче романтичната илюзия за обединителка и пазителка на мира е напът да се разруши.
Още на единствения дебат между кандидатите за високия пост се промъкнаха откровени неистини, опити за манипулация и доминация, демонстрации на превъзходство, евтин популизъм.
А изборната нощ донесе и знаменитото изречение "С почти 30-годишна биография в политиката, не се е намерил човекът, който да ми казва какво да правя".
Използването на опита не просто като доказателство за експертиза, а като морален щит срещу всякакви критики, говори за позиция на закотвена политическа номенклатура, която приема дълголетието във властта за автоматична легитимност.
Това е същият този до болка познат стил на тропане по масата, от който уж обществото е изтощено.
С една дума, избирателите може и да са търсили институционален мир, обединение и държавник с човешко лице, но получиха закален, стъпил на партийните окопи политически боец, който заявява в прав текст, че има намерение да наложи своето виждане за правилност на всяка цена и не се вълнува особено от очакванията на обществото.
За всичките си години в политиката, тя явно добре е научила един стар урок - властта е крепост, в която се влиза не за да се служи, а за да се доказва надмощие.
Този вот има и своята идеологическа страна, която за много хора е източник на тревожност.
Издигането на политик с ляв профил начело на държавата след години на експерименти се възприема противоречиво от огромното мнозинство, което предпочете да остане в къщи, отколкото да излезе да гласува.
За поколенията, които помнят дефицитите и ограниченията преди 1989г. идеята за държавен контрол звучи като ретрограден риск, а формулировките за "ляв разум" остават чужди.
Призивите за забравяне на миналото, процедурата по закриване на Комисията по досиетата, "вечната тайна" и бързото унищожаване на документи в службите, предложението за премахване на достъпа по ЗДОИ, ограничаване на дейността на независими правозащитни организации, екологични сдружения и антикорупционни тинк-танкове, които упражняват граждани контрол върху държавата - всичко това, ако е с цел "обединение", постига по-скоро обратен ефект.
От една страна стои призивът "да не забравяме миналото си", но в същия момент до него се нарежда "препоръката" да забравим една определена част от него - по-скорошната, тази, която наистина пряко ни засяга.
Това няма как да не събуди страхове, от които се опитвахме да се освободим в същите тези 30 години.
Но в ситуация на дълбока несигурност част от избирателите предпочетоха да заложат на държавата като на последна защитна стена срещу усещането за хаос и реална заплаха за оцеляването си.
В крайна сметка вчерашният избор даде на част от хората надежда, но не и сигурност.
Избирането на жена за главнокомандващ променя тона и носи очакване за ред и чуваемост, но не гарантира автоматично стабилност, дори дава основания за нови страхове.
Заявките за стабилност и обединение ще трябва да се доказват всеки ден с действия, а не с партийни етикети.
А дали хората ще получат това, за което гласуваха - съвсем скоро ще научим.
