Каквото и да си говорим за равноправие между половете в работната среда, когато става дума за домакинство и гледане на детето (или децата) – равноправието приключва.
И светът си продължава по начина, по който е функционирал винаги: жените с петстотин задачи у дома и покрай децата, а мъжете – често заети с доста по-приятни, или най-малкото по-предпочитани от тях, дейности навън.
Защото да миеш пода, да минаваш с прахосмукачката, да сменяш чаршафите, да зареждаш миялната и да чистиш след детето трудно може да се нарече „приятна“ дейност, още по-малко когато трябва да се върши регулярно, постоянно, до безкрай и без милост.
Но такава е реалността: родиш ли се жена – и не само в България, разбира се – трябва да се подготвиш, че рано или късно домакинството ще те затисне с „челичени лапи“ и няма да те пусне… докато… Докато?
И добре да живее, веднъж щом забременее и роди, жената се гмурва в майчинството (което, за нейно щастие – а може би и за нейно нещастие? – в България е дълго и зле платено).
От майчинството тя със сигурност ще се подхлъзне и ще започне да потъва в блатото на домакинството. Това е блато на задачите, които мъжът й няма да свърши, но които са ключови за поддържането на общ дом.
Той, ако е свестен и добър български мъж, най-вероятно ще оценява нейните чудовищни ежеминутни усилия да крепи целия свят на плещите си, възкликвайки влюбено: „Без теб нямаше да се справя“... Но и представа няма да си има как да й помогне, освен ако тя самата не отдели време за курс по мениджмънт и обучение. На собствения си мъж.
Нека си признаем – това е неромантична и трудоемка задача, която може би е трябвало да бъде свършена от неговите родители. И от родителите на неговите родители.
Но да кажем, че оптимистично – и говоря напълно теоретично – ние, модерните майки, ще я свършим с нашите синове: ще ги научим на всички домакински трикове, за да улесним живота на бъдещите момичета и наши дъщери… (Аз със сигурност наричам това „основи на битовия феминизъм“ и го подкрепям с две ръце. Няма да съм жива да го видя, но вярвам в този вариант).
Но да се върнем в днешно време.
Дори нашият сладък и неповторим мъж да върши множество домакински неща, той винаги, абсолютно винаги, ще има възможността да е зает с нещо друго. Не с чиниите. Не с пазара. Не с децата. А с нещо по-приятно, което се случва навън.
А когато той има куп задачи навън, горката родила жена, колкото и висши образования и квалификации да има, неминуемо попада в „женската заешка дупка“, а оттам излизане няма „докато смъртта ни раздели“.
Та, ще не ще, домакинството и децата остават завинаги нейна отговорност и приоритет, независимо какви кариерни и социални амбиции има. Да си ги има, браво, похвално, гордеем се с е нея, ама и домакинството я чака.
При това отговорностите съвсем не приключват с грижата за дома, готвенето, пазаруването, подреждането и тичането след децата. Както разбираме от последни изследвания – водеща отговорност за българската майка остава и наблюдателният процес над образованието на децата, което са си едни 11 години допълнителна работа след училище. Към всичко това.
Американският комик Джордж Карлин има мисъл, която често цитират:
„Ето всичко, което трябва да знаете за мъжете и жените: жените са луди, а мъжете – глупави. И основната причина жените да са луди е, че мъжете са глупави“.
Това наистина е всичко, което можем да кажем за жените и мъжете. Но и не е съвсем вярно.
А мъжете съвсем не са глупави и абсолютно забелязват този факт, но просто го приемат за даденост, за част от очакванията към жената. Те искрено и с най-добро чувство биха искали да ни е по-лесно и да не се нервираме, но просто няма как да го направят, без това да наруши техния личен баланс и мир.
В най-общи линии на това почиват и основните проблеми, които се случват в типичното, средностатистическо българско семейство. Ако е семейство, което все още не се сурнало към крайния ориентализъм, в който „мъжът изкарва, а жената гледа децата и домакинството и НЕ работи“ (защото просто няма кога), то единственото, което й остава на обвързаната и живееща в домакинство с мъж и дете българка, е да продължава да полудява.
Всичко в един момент й идва нанагорно.
Тя е свръхчовек на малките постижения, които изцяло крепят бита и семейството. И е абсолютно неспособна на големи постижения, защото нито има време, нито има емоционален и психически ресурс да ги направи. Големите постижения изискват отдаденост и концентрация, които тя не може да извади (след като трябва да навигира домакинство, деца, че и да мисли за равноправие – няма как).
Не съм живяла в САЩ, а във Великобритания само съм пътувала, но обичам да чета англоезични сайтове за майки, деца и родители. Така наблюдавам малко по-различен подход към „женския проблем“, както го наричат от 19 век, през пенчославейково време в началото на 20 век, та до днес.
В англоезичното медийно пространство се разглежда друг подход към равноправието у дома – да го наречем подход на Първия свят. И той изглежда по-жесток, но по-справедлив: работата се върши винаги и от всички, независимо от пола им.
След раждане американските жени нямат нито един ден майчинство, защитено от трудовия кодекс. Ако работодателят им е съгласен, може да им отпусне от 2 седмици до 45 дни неплатен отпуск, колкото да се съвземат и да разберат как, кога и къде ще кърмят. След това жените трябва да се върнат на работа, наемайки детегледачка (ако и двамата работят), или да останат у дома, разчитайки на доходите на мъжа, което отново води до куп проблеми, като например бум на домашното насилие.
Именно заради липсата на кой знае какъв избор по отношение на гледането на децата, жените зад океана звучат много по-еманципирано и твърдо в защитата на правата си. За да не се побъркат (както ние тук си се побъркваме), или за да не загинат – те явно и очевидно са и много по-стриктни в изискванията си за равноправно разделяне на труда у дома.
И пак… Много често се срещат статии за майки, които са на ръба на силите си и бащи, които отсъстват, и отсъстват, и отсъстват.
Разбирате ли, момичета, колкото и еманципирани да се имаме на приказки, на практика в повечето случаи нещата са си такива, каквито са си били винаги: ако някой трябва да измие пода, това ще бъде жената. Ако някой трябва да работи за повече пари – това ще бъде мъжът. Обратният вариант продължава да бъде гледан под вежди и с подозрение. И продължава да е изключение.
Докато…?
Не знам докога. Вероятно докато изкуственият интелект не ни унищожи като вид. Убедена съм, че ще бъде напълно, напълно заслужено.
Още от автора:
Прекрасно е, че има държавни ясли. Тъжно е, че няма персонал
