Нова приказка за „лека нощ“ от конкурса НАПИШИ МИ ПРИКАЗКА в Mamamia.bg. Очакваме вашите ръкописи тук! Нека да творим и да четем повече на децата заедно! За най-добрите ще има чудесни награди.
Мравката Ема живеела в един много дълбок и голям мравуняк в парк близо до големия град и до хората.
Когато била много малка мравка, за Ема се грижели останалите по-големи мравки, които обикаляли парка, за да събират трохи. Хората там често си правели пикници на тревата и оставяли след себе си купища храна, достатъчна за целия мравуняк.
Малката Ема стояла вътре в мравуняка и си играела с другите малки мравки, където чакала да порасне и да започне да излиза навън, за да събира и тя като останалите храна. Нямала търпение да види света там горе, където са й разказвали, че денем е светло, има небе, облаци и голямо светещо кълбо, наречено слънце. През нощта пък небето ставало черно, появявали се звезди – нещо като големи светулки, които хората обичали да наблюдават, когато имат време. Вместо слънце през нощта изгрявала луната.
Ема все си мечтаела да види всички тези неща горе на повърхността, да лази из тревата, да види онези великани хората и ако може, да си поиграе с тях. Тя искала да събира и храна за мравуняка и да храни своите малки братчета и сестричета, както сега по-големите мравки носели храна за нея.
Един ден при Ема дошла една от мравките-носачки – Клара, и й казала:
Ема, ти вече си достатъчно голяма, за да ти позволим да излезеш навън. Ще те взема с мен, за да видиш как протича един наш работен ден, как събираме храна и на кого я даваме тук, в мравуняка.
Ема била много, много щастлива, подскачала доволно из пясъчната дупка, в която живеела:
Най-после, Клара, толкова време чакам, за да изляза навън и да видя света!
Ема, ще ти покажа света, но трябва да знаеш, че навън всичко е много голямо, направо гигантско! Трябва да бъдеш внимателна и да се пазиш от хората, защото си твърде малка и те не те виждат. Могат да те смачкат с краката си!
Ема много се уплашила от тези думи, но пък била нетърпелива да излезе навън. През нощта едва заспала от вълнение и рано сутринта била готова да тръгне с Клара и да види кипящия живот.
Готова ли си, Ема? – Клара била застанала пред входа на мравуняка и чакала.
Напълно готова, нямам търпение! – казала Ема, но за всеки случай хванала Клара за ръка, когато започнали да се катерят към повърхността.
След няколко минути пред Ема се разкрил огромен светъл хоризонт. Тя не била очаквала нищо подобно и нищо толкова…голямо! Дори тревата била хиляди пъти по-висока от представите на малката Ема. Наложило й се да се изкатери по един по-висок стрък, за да види какво става наоколо.
А наоколо имало много хора, които за Ема били огромни великани, тичащи наоколо със страшно големите си тела. И никой не я забелязвал, тя била много, много малка и незначителна на фона на целия този голям свят.
Клара започнала да обяснява:
Това е светът навън, Ема. Той е голям и ако не се пазиш, е страшен. Оглеждай се за всякакви опасности. А когато събираш храна, гледай да не се приближаваш до хората. Те не са свикнали да ни пазят. Дори повечето хора да не искат да ти направят нещо лошо, пак могат да ти навредят, защото си малка и не се виждаш.
Ема кимнала уплашено.
А къде да търся храна и как да я донеса обратно в мравуняка? – попитала стреснато Ема.
Най-добре да проверяваш местата, където е имало хора, но вече са си тръгнали. Човеците обичат да ядат и от храната им падат много трохи. Те са идеални за нас. Събираме трохите в кутия като тази, която нося сега с мен и в края на деня я носим пълна на мравките-разпределители. Те имат задачата да разпратят събраните кутии с храна до целия мравуняк, така че никой да не остане гладен.
Клара и Ема събирали трохи цял ден, но Ема рядко пускала ръката на Клара. Било я страх от хората и от това, че някой може да я настъпи.
В края на деня Клара и Ема предали кутията с трохи на мравките-разпределители и на дргугия ден предстояло Ема да излезе сама, със собствена кутия, която да напълни.
Ема отново не могла да спи, този път от страх от предстоящото излизане. Тя се въртяла из пясъчната си дупчица и обмисляла къде да търси храна, така че да е далеч от хора и животни.
На сутринта Ема изкачила тунела до повърхността, заоглеждала се притеснено и се скрила в големите храсти наблизо. После видяла едно високо дърво, покатерила се по него и зачакала. В този ден обаче в парка имало много малко хора, времето било лошо. Клара чакала, чакала, но никакви хора не оставили трохи наоколо.
Клара била твърде уплашена, за да търси трохи сама из тревата, но пък не искала да се връща с празна кутия още на първия си ден. В последния момент, преди да трябва да се прибере, й хрумнал план – ще напълни кутията с пясък и ще я предаде на мравките-разпределители.
Ема имала предчувствие, че това, което прави не е редно, но я било срам, че ще й се скарат, ако не е събрала никакви трохи. Мислела си, че ще я нарекат страхлива и мързелива.
Речено-сторено. Със свито сърце Ема занесла кутията си с пясък. Мравките-разпределители приели кутията, благодарили й и я изпратили да си почива след дългия работен ден.
Ема си отдъхнала. На следващия ден мислела да събере два пъти повече трохи, така че да поправи стореното.
На другия ден обаче ситуацията се повторила. Времето пак било лошо и Ема била все така уплашена. В края на деня се наложило отново да напълни кутията си с пясък.
Така се минало доста време. Ема не могла да се отпусне и по цял ден стояла покатерена високо на дървото. Съзерцавала какво правят хората долу, а те викали, ръкомахали, тичали….били толкова големи и шумни! А тя била сама в големия свят и с малката си кутия за трохи.
Една вечер обаче се случило нещо. Ема предала своята кутия с пясък, но мравката-разпределител случайно я изпуснала, тя се отворила и се разсипала на пода.
Но това е пясък! Ема, защо кутията ти е пълна с пясък, а не с трохи? – попитала мравката-разпределител.
Много ме е срам…не трябваше да правя така! – започнала да плаче Ема. – Беше ме страх да събирам трохи сред хората и седях покатерена на едно високо дърво. Не исках да ме помислите за страхлива и сипвах пясък в кутията си – признала си с тъга Ема.
Мравката-разпределител също се натъжила за Ема. Тя била малка мравка, която тепърва се учела на нещата и явно се нуждаела от повече подкрепа.
Ела, ще те заведа при мравката-царица, за да си поговорите. Не се страхувай, тя няма да ти се кара, а ще те научи как да събираш храна и да си в безопасност! – казала мравката-разпределител и повела Ема по дългите тунели на мравуняка до дупката, където живеела царицата на мравките.
Мравката-царица била много по-голяма от Ема. Имала и криле, с които леко пърхла наоколо. Ема била впечатлена.
Какво те води тук, малка Ема? – попитала царицата.
Тук съм, защото направих нещо лошо. Беше ме страх да събирам трохи в близост до хората и се криех от тях на едно дърво. В края на деня пълнех кутията си с пясък, за да не ме мислите за мързелива страхливка! – заобяснявала Ема. – Съжалявам, не трябваше да правя така, но се чувствам толкова малка и незначителна в големия свят!
Ема, ела тук при мен – приканила я царицата и приела Ема в прегръдките си. – Да, ти си още малка, но в никакъв случай не си незначителна! Ти си част от този мравуняк и от цялата природа! – успокоила я царицата, докато галела главата й.
А как ще се науча да не се страхувам? – попитала Ема.
Ще те пращам да излизаш с другите мравки-носачки дотогава, докато не се почувстваш спокойна да събираш храна сама. Ти сама ще усетиш кога ще стане това. Светът е голям, но с времето ще разбереш, че не е толкова страшен, колкото е прекрасен.
Благодаря, благодаря! – заподскачала Ема успокоена, че ще бъде заедно с другите мравки.
Бъди щастлива, малка Ема! – целунала я царицата.
И наистина, на Ема никога повече не се наложило да пълни кутията си с пясък. Тя излизала в другите мравки в продължение на седмици, след което малко по-малко започнала да излиза сама. Била научила как да се пази и вече била много по-сигурна в себе си.
С времето Ема станала голяма и силна мравка и понякога успявала да занесе на мравките-разпределители по две кутии, пълни с трохи.
И често, когато Ема виждала малка мравка, която била несигурна в себе си и се страхувала, я взимала със себе си, за да събират трохи заедно. Така Ема научила два ценни урока. Единият е, че не е срамно да търсиш помощ, когато ти трябва, а другият – че е хубаво да помагаш на останалите винаги, когато имаш възможност.
