Нова приказка: Луиза и вълшебната кутия

| от |

В късната лятна вечер Луиза се събуди от странен шум. Тя се изправи като пружина в леглото и се огледа. На пръв поглед всичко ѝ се стори нормално, но все пак голямата, пълна луна ѝ се стори по необичайна от друг път. На фона на ярката светлина, която този прекрасен спътник на земята излъчваше, Луиза забеляза, че в детската ѝ стая е настъпило неописуемо въодушевление. Нейният най-добър приятел – Господин Архитект изобщо нямаше намерение да спи, а, представете си, имаше наглостта да се рови в току що получения подарък от нейния (на Луиза) баща.

Същият този татко пък току що се беше върнал от пътешествие до една изключително, ама изключително далечна държава, която представляваше миниатюрната точица на глобуса, който служеше за нощна лампа на Луиза. Сега е моментът, в който трябва да направим няколко важни уточнения: Луиза е малко (или пък голямо – зависи от гледната точка ) момиченце на цели шест и половина години. Нейният най – добрър приятел е Господин Архитект. Той е един доста мустакат, черен и доста любопитен младеж. Също така е доста пухкав. Голям! И (между нас да си остане) дори малко пълен! В общи линии един прекрасен котарак! Друго важно в нашата история е, че таткото на Луиза пътува доста и работата му е свързана с това да обикаля света.

Хубавото е, че мама купи на Луиза глобус и тя винаги знае, във всеки един момент, в коя част на света се намира татко. А най-хубавото пък в цялата работа е, че татко винаги носеше подарък на Луиза, от която и точка на света да се намираше. Тази вечер татко донесе на Луиза една прекрасна музикална кутия. Когато я отвориш и завъртиш ключето малко момиченце и малко момченце започват да се въртят и да танцуват приказен танц на фона на приказна музика. Татко каза, че на капака на кутията пише: „Кутия за приключения и чудни забавления”

Ето, точно този подарък се опитваше да отвори Господин Архитект и когато я събуди, Луиза не на шега се ядоса. – Не е хубаво да се отварят чужди подаръци – каза строго тя – освен това не е хубаво да будиш малки момичета, точно когато са заспали. Малките момичета, а и малките момчета, предполагам, имат нужда от хубав сън, за да могат през деня да имат сили да играят! Поне така казва Баба! А Баба ги знае тези неща!

Господин Архитект обаче, въобще не се притесни! Напротив, продължи да бута капака на кутията с влажния си нос и не след дълго успя да я отвори. Чу се дръъъън и момиченцето и момченцето се завъртяха за кратко и като че се поклониха. Луиза беше завладяна от любопитство и стана от леглото. Е, какво пък, каза си тя, така и така се събудих, може да изслушаме една песничка от музикалната кутия. И тя завъртя ключето. Миниатюрните фигурки затанцуваха, тя гушна големия, черен котарак и двамата се загледаха в танца. Тогава, изведнъж ѝ се стори, че момиченцето от кутията ѝ намигна! Не, чакай, момченцето пък ѝ се усмихна.

Но как е възможно! – помисли си Луиза.

Ето че момиченцето вдигна показалец и направи знак на Луиза да се приближи. Следвайки знака, тя се наведе към малките фигурки. Показалецът направи знак да се приближи още повече и тя го последва. После момиченцето направи фуния с ръцете си, като че искаше да каже нещо много важно, много от далече, като че ли от девет планини в десетата и прошепна: „Току що открихте тайния вход за нашата вълшебна страна! Добре сте дошли и ти и твоят дебел приятел.” Луиза се огледа и притаи дъх. Господин Архитект пък сви презрително устни, защото го засегнаха на тема пълнота, а той беше на диета. В следващия момент двамата приятели като че ли потънаха в мекия килим, голямата пълна луна спря да свети за миг, а малко след това се озоваха на съвсем различно място. Или почти. Леглото на Луиза беше там. Гардеробът беше там.

Библиотеката и кошът с любимите й плюшени играчки беше там. Дори глобусът-нощна лампа беше там. Само че сега не светеше. Защото сега светеше нещо много по-могъщо от него и това беше Слънцето. Луиза, най-добрият ѝ приятел Господин Архитект и цялата им стая се беше пренесла на прекрасна слънчева поляна, а точно до тях ромолеше весело, малко поточе. По него, на гребена на миниатюрни вълнички плаваше миниатюрна лодчица с двама също толкова миниатюрни пътници. Това бяха момичето и момчето танцьори от приказната музикална кутия. Двамата бяха хванали по едно гребло и упорито пореха свежите води на поточето. В един момент една огромна за размерите на малките човечета вълна се надигна и като заля цялата лодка, изхвърли пътниците й в бурната вода.

В следващия миг Господин Архитект скочи в поточето и спаси двамата неблагоразумни авантюристи. Всички знаем, че котките ненавиждат водата. Нашият смелчак, обаче, самоотвержено се впусна в спасителната акция и извади невредими двете малки същества. Луиза ги пое в шепата си и нежно ги забърса с носната кърпичка, която стоеше на нощното ѝ шкафче.

– Как сте, мили приятели? – попита тя грижовно. Противно на очакванията, момчето и момичето стояха намръщено, а рошавите им коси стърчаха сърдито.
– Ти май нямаш много приятели – изрепчи се малката танцьорка – как иначе ще кажеш на първия срещнат, че ти е приятел.
– Дори и да е така, а то може и да е така – натъжи се момичето – но ти защо се държиш толкова лошо и невъзпитано? Та моя приятел току що ви спаси живота?!
– Това не означава, че сме приятели….можееее да съм му малко благодарна, но какво повече се очаква от мен?!
– Например да не ми казваш, че съм дебел – обади се Господин Архитект.
– Това си е чистата истина! – подвикна и момчето като направи заядлива физиономия.
– Но каква е тази вълшебна страна! – възкликна Луиза, във вълшебните страни няма намусени джуджета, които обиждат другите, под предлог, че казват истината. И такива, на които спасяваш живота, а те ти се сърдят! Никога не съм срещала такива същества в моите приказки! – малкото момиче се възмути и посочи към библиотеката си с цветни книги.

Момчето и момичето изведнъж се засрамиха. Истината бе, че те не бяха общували много, много с други същества. Нито котки, още по-малко пък хора.
– Защо нямаш приятели? – поинтересува се плахо малката танцьорка
– Ти изглеждаш толкова добра!
– Не знам – отговори Луиза – Мама казва, че с времето ще намеря приятели.
– Така е – истинското приятелство може би изисква време. Не може току така да спасиш нечий живот и да смяташ, че спасения ти е приятел – момиченцето се засмя и погали малък кичур от косата на Луиза, който в нейните ръце изглеждаше огромен. Може, например да научиш този някой да чете, или просто да му почетеш – тя посочи цветната библиотека и намигна на брат си, който определено се съгласи с развитието на разговора.

Само Господин Архитект гледаше все още строго и не му се вярваше, че от тия мъници ще излезе нещо добро. А и беше още много мокър, че да мисли в положителна посока. А истината бе, че от това щеше да излезе нещо добро. И че истинското приятелство наистина изискваше време, добро сърце, но и остър ум и нашите герои щяха да го разберат стъпка по стъпка в прекрасни, споделени мигове. Дори и сърдитият котаракът щеше да повярва.

Приказката е част от конкурса на Mamamia.bg „Напиши ми приказка“.