Един мой близък приятел има лошия навик винаги да се оказва прав – независимо дали става дума за това кой ще спечели следващите избори, или подходящ ли е за мен човекът, когото съм си харесала.
Този приятел не обича Коледа, защото я намира за преекспонирана и консуматорска, а аз години наред не му вярвах, защото Коледа беше любимият ми празник още от най-ранно детство.
Никой не създава красива коледна атмосфера в дома и вкусно коледно хапване както майка ми, никой не избира коледни песни и филми както баща ми, никой не измисля оригинални подаръци както сестра ми, а аз рядко съм се радвала на нещо толкова много, колкото на реденето на коледна елха и конкретно на първата такава, която правих с човека до себе си.
Ежегодно очаквах събирането ни у дома със същото нетърпение, с което като дете будувах да опитам да чуя пристигането на Дядо Коледа.
Едва в последните две-три години забелязах, че приближаването на празника вече не ми носи вълшебство, а стрес, напрежение до последно и известна досада. Причините са няколко на брой, а моят близък приятел отново се оказа прав къде се корени основата – в преекспонирането и консумеризма.
Да, броенето на дните до Коледа носи вълнуваща тръпка на наслада; но ми се струва прекалено, че започва още през октомври. Още преди Хелоуин и Черния петък, все повече витрини осъмват с коледна украса.
Някъде около това време Онзи–Хит-На-Марая-Кери-Който-Не-Бива-Да-Се-Назовава вече дъни от уредбите на заведения и търговски центрове, стартират базарите, намаленията, офертите, фирмените партита и всички останали подканяния, че ти трябва напрекъснато да купуваш някакви неща.
Докато да дойде празникът, коледната обстановка е толкова втръснала, че не остава никакъв трепет в собствената ми празнична подредба. Всъщност шоколадовите календари са добър ориентир – би било хубаво, ако вълнението за Коледа започва заедно с декември, не по-рано и не по-късно.
Последният месец от годината преминава в шеметни очаквания и надбягвания с времето. В служебен план всеки се присеща да иска нещо супер спешно от днес за вчера, а на теб дните ти се струват все по-къси. Дори не ти се струват – декември приключва седмица по-рано от всички останали месеци, светлата част от денонощието наистина е демотивиращо кратка, а от теб се очаква да препускаш през живота в оптимистично настроение и с максимализирана енергия точно тогава, когато природата е предвидила време за покой и интроспекция. Не помня последния декември, в който поне веднъж да не съм се разплаквала от психическо напрежение.
Човек би си помислил, че след цялата декемврийска истерия дните между 24 декември и 01 януари може да се използват за приятно домашно време с чай, курабийки, лежерни разговори и приятни разходки, но ооооо, не!
След все така приятната бъднивечерска постна трапеза и утринната размяна на подаръци се започва фестивалът на куртоазията.
Вечно изнервеният Ти трябва да се види с някакви други вечно изнервени хора, за да не се обидите взаимно, че не сте си обърнали внимание. Дежурната социализация вали, за разлика от снега в последните няколко години, и ти трябва да бързаш от една трапеза, за да стигнеш вонящ на сарми и преял до пръсване за друга.
Наистина не знам кой, кога и защо излъга хората, че няма празник без храна като за един батальон гладни войници, или че няма празник без смърт. За Коледа и дните след нея се пазаруват хранителни продукти както тоалетна хартия през локдаун. Минимум два дни минават в обсесивно 12-часово готвене, минимум един – в напиращ скандал на тема кое къде да се прибере и кой се мота в краката ти в кухнята, после минимум три в „хайде да ядем, че ще се развали храната“.
Ако едно-две ястия и един-два сладкиша дават повод за приятна раздумка край масата и могат да бъдат оценени по достойнство, десет манджи и десет сладкиша дават повод да ти писне дори от най-любимите ти вкусотии и да се отвратиш от излишък.
Да не говорим, че няма софра, освен бъднивечерската, на която да не се кипри като централен елемент трупът на някое животинче, а ти да слушаш шегите на някого от дежурните познати как той прасенцето най-много го обича с лимон в устата, хе-хе.
Вижте още:
Също както за храната, за подаръците важи максимата, че едно е повече от десет.
Все по-рядко срещам хора, които също като мен да мислят, че книга, плоча, шал или свещ са приятни, желани и най-вече достатъчни подаръци. Стандартната цена на опаковката на подарък е горе-долу толкова, колкото според мен е в реда на нещата да струва целият подарък.
Вече години наред работя допълнително от няколко месеца по-рано, за да смогна на очакването спрямо обема и броя подаръци, които следва да закупя.
Грамадните неща, които аз самата често получавам, ме засрамват повече, отколкото ме радват, карат ме да се чувствам задължена и според мен отнемат от идеята за жеста на внимание. Любимите ми коледни подаръци от последните години са били тефтер и чорапи, пък който както ще да ме разбира.
Не ми харесва да се чувствам като на рождения ден на Дъдли Дърсли от „Хари Потър“, който изпада в пристъп на гнява, защото има 36 подаръка за рождения си ден, а миналата година са били 37.
Вижте още:
Късметите в питки и баници от типа на „нова къща“, „сватба“, „бебе“, „нова работа“ и „скъпа кола“ дават магически повод на хора, които не са ти достатъчно близки или никакви, да кажат традиционното си „ХАЙДЕ–ХАЙДЕ, ТИ КОГА“ и да се постараят да те изкарат неудачник.
Каквото и да си постигнал и колкото и да не ги засяга то, не е нито правилното, нито е достатъчното. Ако си женен – време е за бебе. Ако си с бебе – време е за братче. Ако си с две деца – жилището ти е малко за всичките тия деца. Ако имаш всичко изброено, я виж Тошко на съседите какъв доктор е станал, а пък ти… Ако си издал две книги и си станал професионалист на годината в областта си, тогава семейството е най-важно, а ти какво стоиш сам като кукувица. Абе, конкретният повод няма значение, важното е ти стане неудобно. Ако случайно ти се е паднало просто „здраве“, а не някакъв намек как да си живееш живота, то по-нахалните познати нямат нужда от комуникационен повод, за да подхванат пак същата песен.
В последните два дни дни на цялата тази епопея на ненаядените чака финалният бос – Нова година.
Независимо дали до момента си успял да отделиш някой приятен и уютен ден за себе си и за най-близките си, или си на ръба на финансовия, емоционалния и психическия крах, Нова година идва да те помете и да те приключи.
Не е за препоръчване да останеш вкъщи с най-любимите си или просто да пиете по едно на бар, да си кажете „За много години!“ и да си лягате. На Нова година ТРЯБВА да ИЗБУХВАШ. В буквалния смисъл, защото след като си убил прасето, не е празник, ако не убиеш и няколко птички и не подплашиш няколко домашни любимеца с топовни гърмежи на фойерверки по повод „уау, един ден мина и почва следващият“.
Празничното пазаруване се увенчава с друго празнично пазаруване, софрата – с още по-голяма софра, а ако дотогава си лавирал да не прекараш нито един ден с хора, които не харесваш, сега вече тоя шанс го няма. На Нова година ТРЯБВА да сте алкохолизирана тайфа. Иначе „е много тъжно“, на теб ти е „много самотно“ и т.н., и т.н.
Вижте още:
Участието ми в този дискурс ме кара да се питам: „Какво правя с живота си, Господи?“ и вече три години поред да боледувам в тоя светъл период.
Неучастието ми провокира близките ми да ме гледат със загрижено съжаление, че по всяка вероятност ми има нещо.
Без самата аз да съм религиозна, съм сигурна, че бебето Иисус не е проговорило с първи думи „давай прасето насам“, а моят собствен любим коледен спомен завинаги остава една Бъдни вечер през 90-те, когато нямахме ток, и с родителите ми пеехме коледни песни на китара на свещи около масата.
Ако мога и аз като Марая Кери да си пожелая единственото, което бих искала за Коледа – то би било онова усещане да се върне.
Вижте още:
