Има ли Добър старец за децата, които растат с Google?

| от Лора Младенова |

Сред почти задължителните заглавия в ежегодната празнична телевизионна програма е „Чудото на 34-та улица“, една от малкото коледни ленти, които успяват да заслужат номинация за Оскар в най-престижната категория за „най-добър филм“.

В сюблимния момент на драматичната история 6-годишната главна героиня сравнява вярата в Дядо Коледа с посланието „Вярваме в Бог“, напечатано на щатските доларови банкноти, въпреки че нито един от техните притежатели не го е виждал и няма доказателство за неговото съществуване. Бях малка, когато гледах филма, и думите на момиченцето ми звучаха като най-безспорната истина. Използвах ги, за да докажа тезата си, в спорове със съученици.

„Чудото на 34-та улица“ излиза през 1994 г., когато все още има основание филмите да се наричат „ленти“, а вярването в легенди, митове, приказки и мечти е далеч по-лесно, отколкото е за децата днес, които разполагат с много по-широко поле за информация, но много по-малко за илюзии.

Чудя се, има ли Добър старец за децата, които порастват днес?

Google може да предостави доста бързи и лесни отговори на въпросите, които предизвикват у родителя дори и секунда колебание. Как така успява да обиколи света в рамките на една нощ? Няма ли да се контузи, когато се провира през комини? Как така ще успее да влезе у нас, когато нямаме комин? Откъде знае дали съм бил послушен през годината? Ако не съм си прибирала играчките навреме, значи ли това, че не съм била послушна? Защо има различен Дядо Коледа в мола, в детската градина, на празничния базар и в училище, но ние го очакваме тайно у дома? Как знае кога сме си легнали и заспали? На кой адрес получава писмата ни?

Отговорът в търсачките е кратък. Дядо Коледа не съществува.

„Уикипедия“ ще разкаже легендите за произхода на историята му, за многото му различни имена и за възникването на съвременния му начин на изобразяване.

Търговски платформи ще предложат персонализирани видеа или домашни посещения от актьор, който изпълнява ролята му, за да зарадва най-малките у дома. И макар съдържанието да е много полезно за заинтересуваните родители, то е почти толкова достъпно и за децата. Дори за тези, които не учат първите си думи и азбуката от смартфон, и разполагат само с контролиран от семейството достъп до компютрите у дома.

Тогава ще се намерят приятели и съученици, които да разкрият ужасяващата истина рано-рано, така както някога се плашехме с историите за жълтата леличка, черната роза и отрязаната ръка, и научавахме едни от други неприлични думи и изрази, по един или друг начин свързани с произхода и физиологията на човека.

Затова съвременният Дядо Коледа още повече остава в сферата на фантазията и желанието магията да съществува, отколкото в областта на вярата в него като във факт от обективната действителност.

Това прави ролята на родителя във вълшебната коледна история още по-проактивна отпреди. Освен да поддържа щастливата детска илюзия и да я подхранва с приказки и подаръци, е нужно той да я създава от собственото си въображение. Да умее да нарисува в ума на детето реалност, която да бъде по-привлекателна за него от ежедневието с източниците му на информация и развлечение дотолкова, че съзнателно да я предпочете.

Тази задача не е никак лека. Изисква емпатия и гъвкавост. Да разкажеш на детето си неговата персонална приказка, онази, в която само ще поиска да повярва. Точно толкова просто и точно толкова сложно е.

И има ли всъщност смисъл от пренебрегването на прагматизма и реализма и умишленото поддържане на илюзии?

Според съвременната Монтесори философия, образът на Дядо Коледа е проблематичен при възпитанието, тъй като възпрепятства децата на ранна възраст, между 3 и 6 години, от това разграничават реалността и истината от измислиците и фантазиите. Това ми се струва вярно. Но!

„Разбира се, че се случва вътре в главата ти, Хари, но защо, да му се не види, това да означава, че не е истинско?“ би репликирал още един художествен образ, вълшебникът Албус Дъмбълдор от любимата на няколко поколения деца поредица „Хари Потър“.

Всъщност, ако се вгледаме в най-популярните истории, с които децата растат, в тях неотменно присъства архетипът на беловласия стар свръхчовек, който умее да прави безпогрешната разлика между правилно и погрешно и да напътства героя да върви от светлата страна на собствения си път. Това е Дъмбълдор за Хари Потър. Това е Гандалф за „Властелинът на пръстените“. И магьосникът Мерлин е това. Това е феята кръстница. Лъвът Аслан в „Нарния“. Рафики в „Цар Лъв“. Учителят Йода в „Междузвездни войни“.

Дядо Коледа също играе подобна роля в живота на децата. И тази роля е нужна. За да порастват децата със стремежа да бъдат по-добри от самите себе си и желанието да направят света по-магически и цветен, отколкото иначе би бил. Може би вярата в невъзможни неща е тази, която мотивира да увеличаваме и истинските си възможности.

От пристрастната гледна точка на човек, който планира цял живот да оставя мляко и бисквитки под елхата, само за да пази красотата на една твърде щастлива традиция, не приемам и идеята, че концепцията за Дядо Коледа подкрепя консуматорската нагласа. Така или иначе, 25 декември е ден за размяна на подаръци между близки хора. Магическият елемент измества фокуса от финансовата върху емоционалната и метафорична стойност. Точно вълшебните подаръци са повече сантиментални, отколкото комерсиални.

А има и още нещо. Ние всички се нуждаем от измислиците. Ежедневно и по всякакви начини, в най-важните си поводи, и в най-дребните си действия и ритуали.

Всъщност, можем да сключим брак и със зелена рокля. Ако ритнем менчето с червената роза, това не е гаранция, че ще имаме момиче. Не е гаранция и че ще имаме дете. Няма да укрепим имунитета си с наздравицата при кихане. Нито при вдигане на пълни чаши. Късметите от новогодишната баница вероятно няма да се сбъднат. Яйцето бияч на Великден не ни гарантира нито здраве, нито късмет. Детето може да стане и счетоводител, след като на прощъпулника си е хванало футболната топка. Късметлийският ни пръстен не обещава успех на предстоящото интервю за работа. Помените носят утеха единствено на живите.

Обективната истина е такава. Обективната истина рядко е достатъчна. Обективната истина е онази, до която сме достигнали с познанията и уменията, които владеем на този етап от развитието си, но тя не обяснява всичко, което е важно за нас, всичко, на което държим, всичко, което искаме да усъвършенстваме, всичко, което би ни направило по-спокойни, по-добри и по-щастливи.

Нещата, в които вярваме, невинаги са факти. Но вярата в тях е факт, сама по-себе си.

 

Още от Лора Младенова:

Кратка история на коледната елха

Има два варианта за Коледа ’20 – „Сам вкъщи“ или „Любов по време на холера“