„На който не му понася, да се изнася“: За БДЖ с обич и омерзение

| от Лора Младенова |

В един вечно променлив свят, в който близките ни се разболяват и си отиват; децата ни порастват и заминават;  любовите ни напускат, за да срещнат нови любови, или, още по-лошо, защото просто не искат нас; приятелите ни постепенно се изтеглят към своя си живот и проблеми – правим го и ние; политическата обстановка е чуплива и нестабилна; парите девалвират, девалвират и човешките отношения извън позата и дежурните лъжи в социалки; вярата в наука и в качествени медии понякога отстъпва място на сляпото фанатизиране на личности, спасители и конспирации, а разочарованията закономерно следват; понякога дори самите представи за добро се сменят с по-бързи темпове, отколкото умовете или врасналите като кокоши тръни в нас социокултурни разбирания имат капацитета да приемат…. едно нещо остава завинаги, непреходно, същото, константно.

Вагоните, скоростта и качеството на услугата в БДЖ.

„На трети коловоз заминава бърз влак №2602 за Шумен, Търговище, Попово, Горна Оряховица, Левски, Плевен, Червен Бряг, Мездра и София. Бърз влак №2602 за Шумен, Търговище, Попово, Горна Оряховица, Левски, Плевен, Червен Бряг, Мездра и София ще замине от трети коловоз.“ Ако сте пътували с БДЖ поне веднъж, го чувате в главата си същия глас, с който го чувам и аз, нали?

Първите ми съзнателни спомени за него датират от преди 30 години, когато с майка ми редовно пътуваме по линията, за да посетим моите любими баба и дядо. Пътуваме винаги с влак, автобус по иначе не твърде екзотичната линия Варна – Плевен нямаше тогава, продължава да няма и до днес. Тя винаги ми е приготвила за изпът сандвичи с филе и кашкавал, някоя детска книга за четене, моливи, пастели, нещо за рисуване и оцветяване, игри и кръстословици. Оценявах го и тогава, а още повече го оценявам сега, когато ми се случи да се сблъскам с някое вироглаво дете, което пищи, дърпа вестниците от ръцете на другите пътници, гледа чалга клипове на всеослушание, подскача върху седалките (веднъж дори ми повръща върху обувките), докато майка му дезинтересирано опитва да поспи или да провери дали наистина на прозореца в коридора извън купето също е забранено да се пуши, а към другите пътници се обръща с „ми то дитье, бе гуспожа, ти дитье не си ли била?“. Там е работата, била съм.

На онези си детски години се забавлявам искрено в червените купета със седалки от запарващ плюш, а пътят ми се струва безкраен, но интригуващ и красив, вълнуващ, пъстър от забавления, приятно успиващо монотонно тракане по релсите, прелестни гледки от изключителната ни природа и радостно очакване. Макар и пълен с някои неочаквани препятствия – например когато се наложи човек да се сблъска с почти невъзможната мисия да отвори или затвори прозорец, или да увеличи парното през студена зима (за климатик през лятото, не можехме и продължаваме да не можем да говорим). Или да посети зейналата яма на влаковата тоалетна, която неминуемо крие няколко риска – потенциалната невъзможност да отвориш, след това да заключиш, и на финала повторно да отключиш вратата ѝ; задължителната липса на течаща вода или тоалетна хартия; възможния челен сблъсък с натюрела на нечий чужд екскремент директно на пода, стената или ръба на тоалетната чиния; и разбира се факта, че някой и друг час след тръгване цялостният облик на помещението не се отличава твърде много от този на „най-мръсната тоалетна в Шотландия“, в която абстинентният Марк Рентън се гмуркаше да издири изходените си хапове в легендарната сцена от първия „Трейнспотинг“. А след тръгване часове минаваха, минаваха много часове.

Не се отказах от БДЖ поради много причини, начело със старата романтика и носталгия.

Железопътният транспорт е по-екологичен, а това има значение. „Вие намалявате над 5 пъти отделянето на вредни емисии в природата“, както пише и на самия сайт на монополиста, откъде от няколко години насам може да се закупуват и електроннни билети, а някои кондуктори в самите влакове могат, при това все по-често, дори и да ги разчетат, вместо да те наругаят какво е това. На фона на безумната пътна обстановка у нас, дължаща се на една коварна симбиоза от властово безразличие, шофьорска наглост, всеобща безцеремонност и крайно некачествено корупционно пътно строителство, железопътният транспорт е най-безопасният възможен. Приемливите му, макар и лично за мен несъпоставими с качеството цени, също не са маловажни. Съществува съвсем легална възможност да пътуваш с домашния си любимец, стига да съобразиш пребиваването ви във влака така, че да не пречиш на останалите пътници, или да си достатъчно нахален, че да не ти пука дали и на кого пречиш; а и да ти е спокойно, че няма да го умориш с температурите – напълно реален риск.

Пътуването с влак на дълго разстояние също така ти дава възможността да поспиш, да си свършиш работа, да почетеш, се поразтъпчеш и да се насладиш през отворения прозорец на редуването на природни гледки с някак художествено великолепие и смрадливи бунища и сметища, създадени от не по-малко художествената ръка на гордеещите се да бъдат самият връх на хранителната верига. С приятели престоят в БДЖ е истинско нискобюджетно парти, а пътуването сам сред напълно непознати носи и шансовете, и рисковете на новите контакти – можеш да попаднеш на неповторими лица и вдъхновяващи истории, или на някого, който е твърдо решен да ти попречи да си прочетеш книгата, да ти обясни как точно я съсипАха тая държава, и, преди да разбере, че не изповядваш патриархалните ценности, да се пробва да те сгоди с унуката – добро момче е той, на 42, като си намери сгодна булка, мисли даже да се изнесе от техните. Но този риск си струва – една година с диктофон в БДЖ и дебютният ти роман ще се издаде самичък.

От години насам развитите държави промотират и стимулират железопътния транспорт като най-природосъобразна и безопасна алтернатива за превоз. Железопътната мрежа в държави като Германия или Белгия позволява е адекватно вплетена в инфраструктурата на самите градове по начин, който прави възможно рано сутрин да си хванеш от станцията до дома ти в Потсдам влак, тръгнал от Франкфурт, и да слезеш от него директно на станцията пред офиса ти в Берлин. Гъстотата на влаковете позволява да не получиш паник атака, ако пропуснеш един, тъй като следващият идва не другата сряда, а след минути, а цените напълно съответстват на стандарта на живот в съответните страни. Така е правилно да бъде.

Нашето БДЖ няма маркетингово послание и не дава вид да проявява интерес към привличането на пътници, но ако имаше, то вероятно щеше да гласи „На който не му понася, да се изнася“.

Това е и което се случва на практика – на когото не му понася, се изнася и се влива в редиците на безбройните шофьори на компромисен автомобил, който прави задръствания и катастрофи и бъва мръсна газ, или се примирява със съдбата на споделен пътник при непознати водачи. И е трудно да го виниш. Трябва да си тъп, но упорит, или да пазиш някакви лични сантименти, за продължаваш да ползваш услугата. Обикновено чувам „ти не си нормална, Лора“, когато за пореден път се повлека на път от единия до другия край на България – път, който като разстояние не предполага да продължава осем и повече часа, но го прави, и това без да броим задължителните закъсения.

Плюшените вагони, които помня от своето детство преди 30 години, са същите, които майка ми си спомня от нейното преди още толкова. Захабени и амортизирани, задушни до степен на опасност за хората с исхемична болест, когато железарията им е нагрята от юлски и августовски жеги, ледени и нерядко пълни със сняг през зимата. Влаковете на БДЖ са единственото място, където лете можеш да получиш топлинен удар и простудна пневмония едновременно – и през 2012 г., на връщане от едно море, по линията Бургас – Пазарджик точно това ми се случва. Влакът пътува 12 часа, няма обяснение защо. Почти винаги единственият вариант за разхлаждане е течението във влака. (Освен в една идея по-новите общи вагони без купета, където се случва, но само понякога, да има климатик и той да работи!) 42 градуса задух и, от време на време, вятър от всички страни върху потното ти тяло със залепнали върху него коси и мокри дрехи – съвършена рецепта за невралгия и цистит. Няколкото съвсем нови мотриси се движат само по няколко изключително кратки трасета.

Възможност да си купиш билет за времеви диапазон или без часове няма – трябва да се движиш с конкретен влак. Ако го изтървеш – твой проблем, върви се разправяй и го презаверявай, ако стане. Билетите за иначе хубавите и относително нови спални вагони се изчерпват поне месец предварително.

Ако не пътуваш по някоя от основните железопътни артерии, е почти невъзможно да стигнеш от началната си точка до крайната си дестинация изцяло с влак, камо ли пък с един и същ. Обикновено ще се наложи да смениш с връзка с друг влак, която няма да те изчака при евентуалното и почти сигурно закъснение на първия. След това да чакаш няколко часа за минаващ веднъж до два пъти дневно автобус, чийто график не е координиран с този на влака, и накрая да завършиш пътуването си с маршрутка, която се движи в сряда и неделя, освен ако не са национални празници. Bon voyage!

За посмъртна радост на Карл Маркс, разлика между първа и втора класа, освен в цените, на практика няма. Будалите буржоа да си плащат за първа. Елементарни хигиеннни условия също липсват, и в двете. Запазените места, дори когато са задължителни, се спазват след скандали и разправии. Липсват и светлинни табла или звуково оповестяване за предстоящите гари, което прави ориентирането много трудно за всеки, който се движи по съответната линия за пръв път, особено ако е чужденец, а чуждите пътешественици традиционно обичат железопътния транспорт. Но, нали знаете, когато американец сложи мартеница, тогава ще ги мислим ние тия…

Кондукторите, в интерес на истината, обикновено са мили, разбрани и приветливи хора, бързащи да проверят билетите, та да поседнат с останалите от екипа си за сладки приказки. Понякога обаче попадаш на някого, който е решен да се заяде и да ти покрещи без причина, когато те види да го поздравяваш с усмивка, преди да подмине на пръсти арогантните хора без билети в съседното купе, които му изглеждат заплашителни. По принцип, колкото по-учтиво се държиш във влак, толкова по-голям е шансът да се държат зле с теб и да се опитват да те наврат в миша дупка с отношение от „тук не е информация“ нагоре.

Вагоните, които от десетилетия плачат за подмяна, проскърцват жално по релси, които от десетилетия плачат за ремонт, и влакът пристига, ако и когато прецени да пристигне. Не е невъзможно да се случи забавилият се така наречен бърз влак да спре за 40 минути, за да изчака тръгналия два часа по-късно по същото трасе пътнически. И това ми се е случвало, през 2019 г. И нощес, докато гласът на Брайън Молко също така проскърцва в ушите ми през моите слушалки, докато гледам звездите през прозореца в  един влак и вдъхвам уханието на полските треви, си мисля, че може би наистина съм ненормална, Лора, задето продължавам да се занимавам да пътувам така, но знам и че нямам намерение да спирам. Монотонното влаково потракване и вечните вагони са сред малкото, което ми остана от хората, при които някога отивах, наред със спомена колко е хубаво някой да те чака на гара. Но това че не бих се отказала от него заради удобство, бързина и климатик, не означава по никой начин, че удобство, бързина и климатик не бива да има. За съжаление на институционално ниво решението на последния проблем все така продължава да звучи като: ми на когото не му харесва, да си купи кола, бе, то си има лесно. И да се влее в бездънното газово и ламаринено море на шофьорите. Или както казваше една жена с претенции да е политик – ми хОди пеш, бе, хОди пеш!

Вижте още: 

С деца на път, или как да не превърнем влака и самолета в ад за всички

 
 


Повече информация Виж всички