Животът на всеки от нас е пълен с хора, чието наличие търпим от немай-къде, даже понякога се налага да се преструваме, че ги толерираме и харесваме, просто защото не живеем в джунглата.
Другите родители на децата на площадката. Съседите от входа. Бившият на партньора ти и партньорът на бившия ти. Хората с „другата гледна точка“ по политически и ценностни теми. Част от съучениците ти. Част от състудентите ти. Останалите приятели на твоите приятели. Роднините на партньора ти. Огромна част от твоите собствени роднини.
Някои от изброените, разбира се, от време на време се оказват прекрасни и с времето развиваш истинска близост с тях. Но нека не си кривим душата, че ако хванеш златната рибка, би си пожелал „още от същото!“.
Здравословното сътрудничество и ефективната комуникация с тях биха направили служебния живот на всички по-лесен. Особено ако приемем, че човек упражнява наистина желана професия и припознава целите ѝ като свои. Ако с екипа сте си и симпатични взаимно – бонус точки за щастливо кариерно развитие. Стига всичко да приключваше дотам.
Обаче HR-и, семинари, тиймбилдинги, емплойър брандинг кампании, пица вечери и всякакви други форми на дружинно ръководителство и ленинско съботничество регулярно и всячески се опитват да вменят и наложат сред нас една емоционална връзка там, където не ѝ е мястото – на работа.
Вижте още:
Всевъзможните принудително забавни мероприятия от задължително доброволен характер целят създаването на офис приятелства. А офис приятелствата са лоша идея. Преди (не съвсем без основание) да бъда обвинена в антисоциално отношение, нека обясня защо.
Те почти никога не продължават отвъд смяната на работно място от единия колега и приятел. Дори и при наличието на опити и от двете страни. Когато се елиминира свързващото комуникационно звено, тоест работния контекст, офисното приятелство обикновено се изпразва от съдържание и губи своята привлекателност.
Социалната ви среда с колегата се е състояла от други колеги, партньори или клиенти. Наративът ви е гравитирал около динамиката, свързана с тях. Да, понякога си нямал търпение да видиш колегата, за да му разкажеш и какво се е случило снощи. Бил ти е необходим, за да ходиш на работа с желание и с нетърпение. Понякога и за да не забелязваш, че всъщност мразиш работата си.
Извън рамките на общата работа изведнъж осъзнаваш, че сте изгубили огромна част от споделения си контекст. А и че все така имаш нужда от отдушник и на новото работно място.
С колегата приятел се виждате все по-рядко. Вътрешният хумор за онзи проект от преди седем години вече не е смешен, а историите за новите колеги, които не сте виждали, не могат да ангажират взаимното ви внимание.
Оказваш се вложил значителен емоционален ресурс в отношения, които няма да продължат. И това ме довежда до втората причина.
В противен случай наистина нямаше да си харчи парите за пица вечери, пейнтбол и банкети в Разлог, нито да ти пише черна точка в тефтерчето си, ако не отидеш.
Изграждането на дълбоки социални връзки и сантименти между колеги създава емоционален ангажимент, който няма нищо общо с поетия по трудов договор работен такъв.
Овъртайм, поемане на извънредна смяна, промяна на длъжностната ти характеристика, канселиране на отпуск са все неща, които лесно можеш да откажеш на колеги, с които държите здравословни граници и дистанция, но много по-трудно на приятели. Изграждането на среда на близост и привързаност замаскира липсата на достатъчно служители в даден екип, недостатъчните възнаграждения, неосигуряването на приемливи трудови условия.
Емоционалният ангажимент с колегите минимизира риска да настояваш на дистанционна работа – по-добре да си в офиса, където можеш да бъдеш следен изкъсо, та нали всички там така или иначе са твоето второ семейство.
Ако защитаваш собствените си права и интереси, това лесно може да се измести към пътеката на насаждане на вина – ти вече не защитаваш своята лична сфера пред шефа, ти накърняваш личната сфера на своите приятели колеги.
Емоционалната близост на работа гарантира и неусетното прекарване на много повече време в служебна комуникация – метрото, обедната почивка, бирата след работа и барбекюто уикенда са идеалното време да поговорите още и още за последните проекти, да направите един бърз брейнсторминг импровизирано, да обсъдите идеи.
Границата между едното и другото се размива. Идеята да си тръгнеш в края на деня и да не поглеждаш служебен чат, нито да вдигаш телефон до следващия работен ден започва да изглежда все по-неприемлива. И ти не си недоволен от това, защото го правиш с приятели.
Ако все пак си недоволен от работата, офисните приятелства канализират по безопасен начин разочарованието ти.
Освен да „обсъдите една нова идейка“ в извънработно време, с колегата вършите заедно и още една важна дейност – вентилирате работните си проблеми един пред друг. Вадите ги от системата си, давате си по едно рамо за мръкнане, така че да се почувствате по-добре на момента. После продължавате постарому.
Ако останеш сам с недоволството си, рано или късно ще се наложи да помислиш над него и да потърсиш промяна. Ако го споделиш с истинските си близки извън службата, може да ти дадат странична перспектива и съвет с мисъл за теб извън офисния ти контекст. Възможно е дори да потърсиш професионална помощ. Това няма да се случи в общуването с работното аверче.
С него ще поклюкарите на по бира, ще измислите на шефа прякор и ще се посмеете. Ще се радваш, че някой те разбира така добре, и може би ще ти мине през ум, че при евентуална смяна на работното място, може да не срещнеш такъв човек отново. Няма да основеш синдикат. Нито да предприемеш някакви драстични мерки, които може да развалят хубавата приятелска среда.
За предпочитане е да я пазиш за близките си – онези, които сам си избрал, по далеч по-адекватни и комплексни причини от колегиалните.
Всяка извънработна колегиална активност краде от времето ти за твоите приятели, партньор, семейство и лични интереси, отдалечава те от тях и постепенно те хвърля в една самота, която после ще имат нужда да запълниш с още колеги и още работа, поради липса на друго.
Ако прекалиш, в живота ти може да останат само професията и младия динамичен екип – твоето непоискано второ семейство.
Струва си човек да приема заявките за „второ семейство“ с повишено внимание още от прочита на обявата.
„Ние не сме офис, ние сме приятели!“
По-добре обявете предварително заплатата и условията си, за да знаем всички как ще можем да наредим с тях онази част от живота си, в която работата не присъства, защото не ѝ е там мястото.
Дали в петък вечер ни се яде пица и с кого да я ядем, май можем да преценим и сами.
И не, благодаря, за непоисканото второ семейство – достатъчно предизвикателство за всеки човек е да се оправи адекватно и с първото.
Още от Лора Младенова:
