Обяснете ми, моля ви обяснете ми, защо светът продължава да дели живота на децата на "момичешки" и "момчешки". Все едно детството има меню за поръчки с два раздела — в синьо за момчета, в розово за момичета.
Първият сблъсък на дъщеря ми с половата дискриминация се случи, когато беше на цели три месеца. Една приятелка, знаейки, че обичам ветроходството, ѝ подари моряшко комплектче с надпис "Sweet little anchor girl" ("сладко малко момиче на котвата").
Ще ви обясня какво означава това, ако си в морето. Има един капитан - той управлява лодката, взима решенията и дава командите. А човекът на котвата я пуска във водата или я вдига по команда. Обичайно е при семейните екипажи капитанът да е мъжът, а жената да е... всичко останало - и готвач, и навигатор, и човекът на котвата.
Дали дизайнът на бебешките гащи отразява умишлено тези отношения ще остане загадка завинаги. За мен връзката беше видима. Междувременно синът ми получи комплект "Daddy"s little sailor".
Когато дъщеря ми стана на три, поиска да я запиша на балет. Чудесно. След месец - на футбол. Също чудесно. Уви, обществото си има "ментална таблица" кое е "нормално" и кое - "странно". Балетът се прие с одобрителни възклицания от роднините. Новината за футбола се сблъска с неудобно мълчание, после няколко опита за шеги, после...тя започна все по-рядко да рита топка.
Преди години, по време на студентската ми бригада, попаднах на университетско първенство по женски футбол в САЩ. Стадионът беше пълен, атмосферата - като на финал на Шампионската лига. Публиката не се интересуваше дали играят жени - радваше се на головете, разиграванията, на красотата в движенията (личното ми мнение, е че женският футбол е доста по-грациозен, отколкото са мъжките мачове). Там момичетата, че доказваха, че "могат като мъже". Просто ритаха мач. Просто го можеха.
Цветове с ограничения? Сериозно?
Светът се е преобърнал и е забравил защо. Розовото първоначално е било мъжки цвят. До началото на XX век се е смятало за силно и мъжествено - като по-младо, по-жизнено, по-неагресивно червено. Синьото пък било "по-нежно", "по-девствено", символ на Дева Мария.
Балетът не е за нежните, а за танцуващите души
Един от любимите ми филми по темата е "Били Елиът" - история за момче от замиращо миньорско градче в Англия, което не може да спре да танцува. В началото всички се правят,
че това не се случва, докато не разбират, че е невероятен талант. Най-голямата победа във филма е на баща му над самия себе си, за да повярва в сина си и да го подкрепи. Хепи ендът е, че младежът успя да се запише в балетно училище. Подкрепиха го и много от миньорите, без да се опитват да го разберат, просто защото беше дете на един от тях и то в общество и време, когато толерирането на различните за пола интереси са били почти немислими.
Ако сте гледали балетист в действие, знаете че не гледате само танца, а скритите зад него години отдаденост и желязна дисциплина. В нашия балет има над сто момичета и един софийски Били Елиът. Шапка му свалям, трета година не се отказва. Обаче на всеки концерт родителите му го аплодират така, сякаш и той танцува в Кралския балет в Лондон.
Момичетата и боя
Момичетата, които обичат бойни изкуства, мотори или екстремни спортове, също са абонирани за фразата: "Това не е женствено." Но си мисля, че да можеш да блокираш удар, да се защитиш или просто да не ти пука какво мислят другите, е много по-полезно от това да си фиксираш миглите под перфектен ъгъл. Женствеността не се губи със слагането на боксови ръкавици или каска. Те са екипировка, не полов признак. Каратето и боксът не убиват нежността, а я надграждат със сила, увереност и характер.
Стереотипите не са по рождение
Според изследване на Lego Group от 2021 г., 71% от момчетата се притесняват да не станат обект на подигравки, ако играят с "момичешки" играчки. При момичетата процентът е почти наполовина. Тоест момчетата страдат повече от страха да не бъдат обвинени в "неправилност".
Когато беше малък, синът ми обожаваше да рови сред роклите на сестра си. Не защото искаше да бъде "като нея", а защото бяха цветни, меки и шумкащи, интересни. Малките деца естествено си търсят шареното, новите материи, а не ролите. Един ден си сложи една пола на главата и веднага го изкоментираха: "Спри го, това е грешен пример, ще се обърка детето!" Не се обърка детето. Объркахме се ние, възрастните.
Свободата започва от детската стая
"Имам една мечта..." - каза някога Мартин Лутър Кинг*. И аз имам. Мечтая да възпитаваме деца, които са уверени, съпричастни и щастливи. Да спрем да лепим етикети върху любопитството им.
И когато едно дете посегне към нещо "нетипично", да не го спираме, а да му кажем: опитай!"
Да не им показваме къде "им е мястото" а да им помагаме да го намерят навсякъде, където им е интересно.
Момичета, които проектират роботи и печелят хакатони. Момчета, които гримират звезди за спектакли или ревюта на висшата мода. Светът има нужда не от правилни, а от мотивирани хора, които обичат това, което правят.
Така че, следващия път, когато видите момиче с боксови ръкавици или момче, обуло палци, за да се качи на сцената - не въздишайте. Аплодирайте. Това са децата, на които можем да помогнем да живеят в по-свободен свят. Просто трябва да спрем да им пречим.
*Речта "Имам една мечта" на Мартин Лутър Кинг-младши (изнесена на 28 август 1963 г. във Вашингтон) е реч срещу расовата сегрегация, дискриминацията и несправедливостта. Това е един от най-силните призиви за равенство, граждански права и човешко достойнство в историята.
