Няма начин да не сте чули нещо (лошо) за родените между 80-те и 90-те години на 20 век. Най-често ги описват като повърхностни, егоцентрични, инфантилни същества, които по цял ден си правят селфита и смятат, че светът им дължи много поради простия факт, че са благоволили да ходят по тази грешна земя.
Познавам истинска милениал мацка. Тя кара колело наместо кола , ходи на йога поне два пъти седмично, гледа бобени кълнове за салата и работи на свободна практика, вместо на пълен работен ден. Тя остави надеждната си кариера като икономист, за да преследва мечтата си да е комедийна актриса.
Дребният проблем е само, че тя не е милениал. Тя е бейби бумър на възраст малко над петдесетте.
Вярно е, че поколенията се оформят от демографските и историческите събития, както и от икономически сили като Голямата рецесия например. Факт е, че днес младите навсякъде по света получават с 20% по-малко от предшествениците си. Преди 30 години тези хора щяха да печелят повече.
Има го и това, че днес младите са по-склонни да учат, но таксите за университет скочиха много и сега те са потънали в студентски кредити.
Също така, често се изтъква, че милениал поколението изобщо не бърза със създаването на семейство и потомство, от което се прави извод, че представителите му са егоисти. Но ако погледнем тази информация в светлината на горните факти: това е най-зле заплатеното поколение в последните сто години, което при това започва професионалната си биография, обременено от тежки студентски кредити, нещата започват да изглеждат другояче. И забавянето на семеен проект даже изглежда като проява на отговорност.
Това не пречи, стигне ли до милениалите, анализите да добиват истеричен тон. Преди да изследваме как дадени явления и тенденции се отразяват на цялото общество, ние говорим за това как младите са мързеливи, самовлюбени и как трябва да работят повече, макар че тук нещата са леко объркани, понеже за същите хора се твърди, че са работохолици.
Това е поколението, което всички обичаме да мразим и да обсипваме с хули. Как се стига до убедеността, че повечето хора, родени между 1980 и началото на 90-те са като цяло лоши и калпави?
Ето как: вземате някаква лошо събрана статистика. Забравяте, че каквато и статистика да прочетете, тя вероятно наблюдава поколението изолирано, без да го сравнява с предходни генерации на същата възраст. После игнорирате напълно демографския фактор и накрая лягате удобно върху стереотипите.
Така се стига до твърденията, че милениалите са умни (освен когато не са глупави), че са дигитално ориентирани (освен когато не са), че са убили абсолютно всяка индустрия от добива на диаманти до производството на носни кърпички, да не говорим пък колко много дразнят всички…
В резултат ние си мислим, че знаем много за милениелите и за това колко са различни те останалите поколения.
Оказва се, обаче, че това познание не е много надеждно.
Повечето от стереотипите и изследванията идват от САЩ, където трийсетинагодишните са болшинството от активното население на страната. В Европа напротив те са малцинство в групата на възрастните. Даже и в САЩ стереотипът е изграден върху много тесен демографски сегмент – привилигировани, бели обитатели на Бруклин от горния регистър на средната класа.
Както и да го погледнем, много от чертите, с които описваме милениалите, прилягат и на всяко друго поколение. Иначе още гръцките философи са оплаквали бъднините заради калпавите млади хора.
Или, ефектно казано
„Всяко ново поколение е „Аз-центрично“ поколение“.
„Това са специалните деца на перфектни родители, които не са научени да се справят с неуспехите и отказа – пише Сюзан Лутън, в „Торонто стар“. – Но съдбата сграбчи тези аристократи от средната класа и ги запокити в озъбения свят. Те опитаха независимост и не сполучиха. Това смачка тяхната увереност и ги върна у дома разплакани.“
Звучи много точно описание на милениалите, нали, само дето е писано през 1989 г. и засяга поколението Х или „безличното“ поколение на родените в края на 60-те и през 70-те.
Същото това поколение, което днес е обявено за живата памет на човечеството, последните, които са отраснали в пред-дигиталната епоха, когато, за да си част от събитие или вълна, просто трябваше да присъстваш физически.
А когато бейби-бумърите са били млади, са се сблъсквали с укорите на родителите си, упреквани в какви ли не грехове – от носенето на къси поли и танцуването на туист, до морална поквара и разпуснатост. Когато остаряват, тези хора, биват обявени за Златно поколение, което се е справило блестящо с предизвикателствата в живота, оставяйки света една идея по-добър, отколкото го е заварил.
Поколенческите бариери вероятно трудно се преодоляват, а всяка нова генерация бива посрещната с подозрение и подобаваща доза стереотипи от предходната.
Така че в общи линии милениалите не се различават принципно от останалите поколения в същата възраст. Може би са малко по-прогресивни, значително по-мобилни и определено по-бедни.
Има и добра новина – все повече изследвания и анализи започват да се фокусират върху следващата смяна – тъй наречените i-generation – тези малки глезльовци, родени с телефон в ръка, в първите години на новия век. Те са така погълнати от себе си, толкова лишени от елементарна емпатия и способност да се справят със света, че на техен фон милениалите са просто едни чудесни млади хора.
