А психическото и емоционално оцеляване на малките деца?

| от Владимир Вълков |

Уж се развиваме като общество, уж трупаме все повече опит и мъдрост откъм родителстване, но все още приоритет ни е физическото оцеляване на малките деца… Може би изглежда правилно и логично. Но какво правим с психическото им оцеляване – съвсем ли го жертваме?

Пандемия, локдаун, коронавирус. Децата са преносители на заразата. Учители умират. Затваряме училищата. Дистанционно обучение. Някак логично. Но де да беше винаги вярна простата логика. Дано да пиша глупости, но смятам, че на децата (най-вече до 10 години) ще им се отрази много лошо психически и емоционално всичко това.

Да, даа, какви големи и колко много проблеми имаме ние, възрастните! Децата какви пък толкова проблеми имат, нали, какво разбират те, такива мънички, ами нищо не разбират, нищо няма да преживеят толкова… Нали? Не.

Малките деца може да не разбират, но усещат всичко и може да го изживеят много по-тежко, отколкото си мислим. И поради някаква своя специфика, изисквания и определени нужди, за да растат здрави и пълноценни, сегашната ситуация им действа много по-зле.

Това, че нашите отговорности, бидейки уж възрастни, разумни, умерени хора, са много по-големи, не значи, че ни е по-трудно, а на хлапетата им е лесничко и безгрижничко. И покрай всичко останало като загуба на работа, намалели доходи, болни (не дай си боже починали) близки, несигурност и т.н., но ми се струва (дано не съм прав), че някъде много назад сме оставили малките деца.

Но това, че даваме твърде голямо предимство на физическото им оцеляване за сметка на психическото и емоционалното се виждаше и преди полудяването около COVID-19.

Пример 1: Детската площадка

Когато малката ми дъщеря беше на годинка и нещо, имаше детегледачка – типична добричка леля, която я водеше из градинките и площадките. Детето, макар и толкова малко, умееше да внимава и да се пази доста добре – слагаше ръце, преди да падне по лице, беше разумна при катерене, тичаше сигурно и умееше самичка да се качва и спуска по пързалката, без да се страхува. И беше такава, защото (макар с големи притеснения) сме я оставяли да се справя сама и да опитва, да пада, да става и т.н. Два месеца по-късно лелката я беше „обучила“ да не смее да прави нищо, което според нея е опасно, и малката никак не обичаше да излиза с нея, защото не можеше да си играе и да учи по своя си детски начин за света. Всичко беше страшно и забранено. Лелката заявяваше, че цел номер едно (и едва ли не единствена) й е да опази малката от нараняване. Разбирайте – физическо такова. Да, това е важно. Но се разделихме с лелката, именно защото смятахме, че е важно и другото – психическото и емоционалното здраве.

Това обаче е типично не само за лелката. Страховете ни (не само на площадката) ни карат дотолкова да ограничаваме свободата и поривите на децата да опознават света, че за сметка на това да са живички и целички, не ни интересува колко точно са живички и целички отвътре – емоционално и психически.

Пример 2: „Работя, нямам време“

Класически казус. Родителят работи много, защото трябва да изкара пари и да осигури на децата всичко – с едно изключение: достатъчно внимание за самите деца. Така детето един ден би трябвало да е благодарно, че майка му и баща му са го отгледали под покрив, сред хубави мебели, че са го возили в добър клас автомобил, облечено с качествени дрешки, нахранено с топла здравословна храна, с достатъчно играчки (и устройства?) на разположение, при поднесено добро образование и т.н. Само дето глупачето едно си знае и едно си иска – време с мама и тате. Понеже с тях се чувства, да, чувства, най-добре, спокойно и доволно. Не, не, един ден ще порасне, ще разбере, ще оцени и ще е доволно.

Дали? Не е сигурно.

Та ето сега – затворени ясли, детски градини и училища. Какво толкова – дистанционно обучение, седене вкъщи. Пак на мама и тате им е най-трудно, защото как ще работят и ще помагат за онлайн уроците (чисто технически, не че ще им решават домашните), какво да ги правят малките зверчета постоянно вкъщи, като самите те имат нужда да се справят с достатъчното си много и големи проблеми. Моля ви се, това ни е ролята – на родители. И трябва да се сещаме, че каквито и да са ни проблемите, там едни малки душички имат нужда точно ние да им помагаме.

Децата преживяха първото затваряне в края на зимата и пролетта. Оцеляха. Не са забравили обаче този период, сигурен съм, не започват сега отначало, понеже вече всичко е „изчистено“ и заминало.

Чакай, чакай – това, че самите те карат вируса много леко или безсимптомно, не е ли достатъчно, тука пък сега с това дистанционно учене, а и по цел ден са ни на главите, какво още, ааа!

Ами такова – малките не са лишени от емоции, нищо, че още се учат как да ги изразяват и отработват. И преживяват всичко.

А знаете – колкото и бабешко да звучи, децата имат нужда от режим, от занимания, училище, от много общуване с други деца, социализация, игри, въздух, много тичане и изразходване на енергия, да се изморят хубаво и да заспят лесно.

Сега обаче ги оставяме на екраните, на интернет и социалните мрежи, които така изкривяват и дори заместват реалността, че дори някои от големите не се усещат и се поддават, камо ли малките деца.

Не знам какво е решението. Вероятно би било хубаво, ако поне се опитаме да признаваме и приемаме чувствата им. И им отделяме мааалко повече време, внимание и разбиране. Пък дано те някак си, въпреки нас, пораснат едни по-зрели, уравновесени и разумни големи хора. Оцелели не само физически, а и емоционално, и психически.

Още от Владимир Вълков:

5 етапа на порастването, които дразнят родителите

Бащи, ето как да откраднете време за себе си, докато сте с децата

11 неподходящи ситуации, в които децата огладняват

7 неща, които ще ми липсват, когато децата пораснат

 
 


Повече информация Виж всички