Как онлайн обучението се превърна в безкраен ужас

| от Марина Стоименова |

Няма родител, който да не се съгласи, че след месеци и месеци, в които децата се мотаят у дома, дистанционното образование от един момент нататък започна да се превръща в безкраен ужас.

Дори при учители, които са строги и изискват присъствие, дори при пуснати камери (нещо което все по-рядко се случва в горните класове), виртуалното обучение все така оставя у децата усещането, че нещата не са чак пък толкова сериозни.

Липсата на контрол е проблем, с който дори най-строгият учител не може да се справи. Да не говорим за невъзможната умора и отегчение, които се натрупват у децата, когато получават знанията си единствено по виртуалния начин (всичко и часа по физическо). А задължителните „странични ефекти“? Проблемите с очите, липсата на чист въздух, самотата, тревожността, разсейването и невъзможността да се проследи учебния процес? А липсата на здрава и нормална комуникация „лице в лице“?

След първоначалния ентусиазъм, че „може и така да се учи“, се оказва, че минусите на дистанционното образование всъщност преобладават. Неусвоен материал. Липса на дисциплина. Технически проблеми, които надделяват над необходимостта да се изпълни учебния план…

Доста пренебрегван се оказва и въпросът със здравата семейна среда. Ясно е, че да учат от вкъщи могат единствено децата, които имат сравнително здрави семейства. Представете си какво се случва в домове, в които семейната среда е отровна, в които родителите се карат и в които детето няма възможност за спокойствие, усамотение, сигурност. Да, защото училището, въпреки всичките си минуси, винаги е имало един страхотен плюс: дава възможност на децата, които имат сериозни проблеми у дома, да избягат в по-сигурен, предвидим и смислен свят. При сегашното положение тази възможност за социално бягство я няма…

Проблеми изпитват и учителите.

Разпитахме учител в основно училище в малък провинциален български град за нещата, които би искал родителите на учениците му да не правят при онлайн обучението – а правят. Едно от нещата, които той казва, че особено го дразнят е, когато родителите помагат на децата си и „подсказват“ отстрани. По думите му това вбесява всеки учител, но много колеги не смеят да изкажат своите притеснения гласно.

В българското училище през последните десетилетия родителят се е превърнал в нещо като господар, на когото учителите слугуват, защото никога не знаят дали няма да бъде подадено оплакване срещу тях.

Друг голям проблем при дистанционното обучение е, че родителите често се появяват на заден фон на камерата или, ако тя не е включена, разговарят, и така без да искат влизат във „виртуалната класна стая“ на детето. Често се случва и неволното нахлуване на родителя пред екрана, като единствената надежда е, той все пак да е с домашния си анцуг, а не по бельо. Във всички случаи няма учител, който да не намира за отвратителна намесата на трети лица в часа.

Много от преподавателите също така се притесняват, че родителите слушат техните думи, докато преподават, и са склонни да правят забележки за пропуски или по теми, които си въобразяват, че знаят по-добре от учителя. Това поведение допълнително затруднява учебния процес, отклонява вниманието, губи време и има способността дори изцяло да провали и без това кратките онлайн часове. „Някои родители гледат телевизия, докато децата се опитват да учат, и всичко това се чува. Други слушат музика, трети се вижда как приготвят масата за ядене зад главата на ученика“, споделя българският учител и призовава: „Спрете да го правите!“.

След другите дразнещи неща, които родителите правят, е да прекъсват часа, за да зададат въпроси, свързани с административни задачи или с формата на обучение. Именно затова и някои учители предпочитат да направят специален „час на класа“, в който заедно с родителите да обсъждат практическите въпроси на обучението.

Още един проблем, с който се сблъскват учителите при тази форма на обучение е липсата на време.

След провеждането на часовете, учителите трябва да отделят още доста време, за да се подготвят за следващия час. Така, въпреки че им е спестено времето за придвижване до училището, всъщност работният им ден изобщо не е по-кратък – даже напротив. Може би и заради изключителната си заетост, включително административна, доста български учители са принудени да „компенсират“ чрез по-небрежно предаване на материала, чрез пестене на нерви покрай дисциплината и чрез обръщането на по-малко внимание на знанията на децата.

Надеждите са, че дистанционното обучение вече е към своя край.

Очаква се от февруари месец в класните стаи да се завърнат и учениците от 5 до 12 клас, с което нещата отново да се върнат към „нормалното“. Но колкото и „нормално“ да стане, е ясно, че нищо не може да компенсира няколкото месеци, в които децата бяха оставени на собствената си съвест.

Надеждата е, че след тези дистанционни терзания, учениците най-после ще разберат колко хубаво и приятно е всъщност да ходиш на училище и да се наслаждаваш на всичките плюсове на истинското общуване с живите си съученици и реалните си учители.