За мен беше интересно да разбера, че думата стереотип идва от старогръцки: „стереос“/“твърд“ + „типос“/“отпечатък“. Твърдите отпечатъци от нашите мисловни оценки ни карат да мислим стериотипно, правейки обобщаващи съждения и генерализации.
На невропсихологично ниво този процес се случва за няколко милисекунди, несъзнавано, и е мощен механизъм, който използваме. Поглеждаме някого и мозъкът ни анализира възраст, пол, раса, социален статус, заплаха ли е или не е, какви качества притежава. Нашият мозък обича да си създава преки пътища за действие, за да пести енергия – в случая едно от последствията е да прилагаме стереотипи дори и без да искаме да го правим.
Чак след като сме категоризирали някого на инстинктивно стереотипно ниво, в мозъка ни вече се включват и рационалните/логически пътища, които в зависимост от опита ни и моралните ни ценности, възпитанието, което сме получили от родителите си опровергават или потвърждават стереотипа, в който сме поставили някого. Ще дам такъв пример: много вероятно е ако видим тъмен мъж в неосветана улица в краен квартал в Мексико сити да помислим, че той е опасен, да се уплашим и да бъдем нащрек да не ни се случи нещо, отколкото да предположим, че той е хирург, който се прибира от нощна смяна в болницата. Така работят стереотипите като много често ни подвеждат, замъглявайки реалната ни преценка за човека, пречейки ни да го видим като уникална вселена.
Има различни видове стереотипи, едните, от които са половите.
„Жените са по-емоционални“, „Жените не могат да шофират“, „Жените, които нямат деца, сигурно имат някакъв проблем“. При мъжете най-често имаме вярванията, че те са силни, не са чувствителни, мъжете никога не плачат, че те са финансово стабилните и се грижат за прехраната в семейството.
Стереотипите често водят до проблеми във взаимоотношенията.
Неизказаните очакаквания, рамките, в които сме поставили човека, ни пречат да го видим такъв какъвто е в действителност – уникален и неповторим. Много често при мен идват жени, които казват: „Той е типичен мъж, как не се сеща от какво имам нужда, колко пъти трябва да поватарям, защо не се сеща сам“.
Партньорските взаимоотношения са жива система, която има нужда да бъде настройвана. Най-мощният инструмент е комуникацията. Когато се научим да изказваме това, от което имаме нужда, можем да имаме хармонична връзка. Много често в началото на една връзка всичко върви по мед и масло. Хормоните бушуват в нас, страстта ескалира във всякакви ситуации, имаме усещането, че летим. Партньорът ни е най-красивият, най-милият, най-нежният и внимателен човек. С течение на времето, обаче, нещата се променят. Имаме очаквания, че човекът до нас трябва да бъде идеален, да се държи по определен начин, да има конктретно поведение и когато това не се случи сме разочраровани.
Преди да говорим за ролите в партньорството, да кажем няколко думи за ролите, които има всеки един от нас.
На първо място ние се раждаме и автоматично получаваме ролята на деца. Това е роля, която носим до края на живота си, дори когато родителите ни ги няма и практически не сме деца. Тази роля е изключително важна, защото я пренасяме и в партньорствата си. Когато сме имали травматични преживявания в детска възраст, много вероятно е да сме останали в тази своя роля дори като зрели хора.
И тук идва бедата.
Влизаме във връзка не в ролята си на мъж или жена (ролите, които придобиваме, порасвайки и достигайки полова зрялост), а в ролята си на ранено дете. А какво иска едно наранено дете – някой да се грижи за него, да бърше сълзите му, да го обича безусловно каквото и да прави, да го прегръща и защитава, да му прощава всеки каприз. Да, ама не!
Безусловна любов получаваме само от родителите си. И ето тук идва бедата. Партньорът ни не може да ни обича така. Докато не излекуваме нараненото си вътрешно дете, ние няма да можем да градим здрави партньорства. „Аз бях сърдита, а той нищо не направи.“ Да, всеки сам е отговорен за личните си преживявания и ако очакваме някой да ни спасява всеки път, в който сме изпаднали в емоционална дупка, ще бъдем разочаровани.
Ужасявам се всеки път, в който някой каже: „Търся своята половинка или намерих другото парче от пъзела“. Ако ние не сме цели изначално, а счупено парченце, което търси цялостност навън, нещата няма да се получават, все ще е залепено. Здравата връзка изисква здрава основа, център. Едва когато всеки един от нас намери своя център, има своята основа, може да гради дом на любовта с друга цялостна личност.
За съжаление никой не ни учи на емоционална интелигентност. Даже напротив.
Когато сме деца и имаме пристъп на гняв, ни учат, че това е лошо и трябва да го избягваме: „Не викай, не хвърляй, не удряй, не обиждай“.
Когато сме тъжни ни казват: „Стига си ревал, какво хленчиш, я се стегни!“.
Когато сме радостни и се смеем силно, ни казват да сме по-тихи.
И ето така нашите емоции остават потиснати, неразбрани, потушени като опасен пожар. И така години наред ние учим урока, че емоциите трябва да се потискат. След това влизаме в партньорства и не можем, не знаем как да комуникараме на емоционално ниво, в резултат на което нуждите ни остават неудовлетворени, също като на онова хлапе, което плаче от страх, но бива смъмрено. И така, наранените ни вътрешни деца се губят и не могат да открият на пъвро място себе си, а след това и партньор.
Когато някой дойде на консултация при мен и ми каже: „То вече няма мъже“ или пък „Няма жени“, аз винаги казвам следното – „Знаеш ли, че населението на света е 8 милиарда, около 50.5% са мъже 49.5 жени. Вярваш ли, че сред тези 4 миларда има възможност да съществува партньорът, за който мечтаеш?“.
Здравото партньорство се базира на съвместимост на интелектуално, емоционално и сексуално ниво. Ако не можем да комуникираме, ако изповядваме различни ценности и нямаме сходен морал, нещата най-вероятно няма да се получат. Ако емоционално не можем да откликнем на нуждите на другия, не говорим на неговия език на любовта, ако балансът на даване и получаване и взаимният обмен са нарушени, нещата най-вероятно няма да се получат. Ако в сексуален план не се чувстваме щастливи, имаме притеснения, задръжки и не изпитваме удоволствие и удовлетвороност, много е вероятно нещата да не се получат. Ако общата енергия на връзката е разпределена неравномерно, например само можем да правим секс с партньора си, но не и да комуникираме с него или обратното, без емоцинално-афективно свързване, рано или късно нещата ще се разпаднат.
Съзнателност, отговорност и много работа – както вътрешна, индивидуална, така и обща-в името на партньорството.
*Кристиана Стефанова е магистър психолог и сертифициран хипнотерпевт към БАХХ, създател на „Фабрика за щастие“ – пространство за психология и личностно развитие. Последвайте Кристиана и на нейната Facebook страница @happinessfactorybg.
Вижте още:
