„Това тук сега секс ли се очаква да бъде или ритуално убийство?“. Така попитала една моя приятелка бившия си партньор навръх Свети Валентин преди години, когато заварила стаята му окултно подредена със запалени свещи, розови листчета и полароидни снимки на тях двамата. По ирония на съдбата, това е същата ми приятелка, която най-много обича да ме учи как да стана „истинско момиче“, сякаш съм един транс Пинокио.
А вие, граждани, днес закупихте ли плюшено дупе на половинката? И изобщо как ви звучи половинка? Аз малко надменно вярвам, че любовта е възможна за случване по хармоничен и нетоксичен начин само между целите хора.
Тази година нищо не може да провали празничния ми план – като си довърша текста, да сготвя за вечеря кисело зеле с тофу по чешка рецепта.
Духовете на отминалите Валентин-ове, разбира се, са тук, за да ме преследват, като ония готините, коледните, на Дикенс. Еееех, Дикенс.. и до него ще стигна по-долу.
На 17 съм. Имам гадже, с което сме гаджета, и, бидейки гадже на гаджето си, намирам за необходимо цялата галактика да е наясно с наличието ми на гадже.
Говорим си на „мило“ (защо я погледна ти така тая, бе…) и „пиле“ (къде си тръгнала на дискотека без мене?!). Като ни канят по излизания и рождени дни, сме от ония непоносими „ако уважаваш мен, ще уважаваш и гаджето ми“-хора и редовно тъпеем в ъгъла на някое събиране на другия, гледаме лошо и успяваме да скофтим настроението на почти всички. Всяка вечер си водим тричасови разговори по телефона и понякога се караме напоително, най-често защото след цял ден прекаран заедно се фрустрираме, че нямаме какво още да си кажем. Скарани или не, на Свети Валентин всичко трябва да се направи „както се прави“, защото „така правят нормалните хора“.
Задължително трябва да ми бъде закупено плюшено дупе и някакво бижу, както и букет рози и да бъда заведена на вечеря, в нещо тип гаден квартален пица франчайз, дотам ни стигат възможностите. ИНАЧЕ С КАКВО ЩЕ СЕ ПОХВАЛЯ АЗ НА СЪУЧЕНИЧКИТЕ УТРЕ, БЕ? Аз от своя страна, бидейки жена, трябва да бъда красива с най-неудобните си токчета и, разбира се, с някакво парадно яркочервено бельо с пухчета, закупено от бутик в подлез, каквото обличат единствено в най-режисираното и тъпо порно, каквото от години не гледам… Комерс и бутафория в общи линии, с последните двайсет лева по джобовете ни.
Не ни харесва да сме такива, да се държим така, не е естествено, не ни идва отвътре, не сме щастливи. А реално можем да бъдем, ако вземем да сме си себе си, ама не така сме гледали „да се прави по телевизора“. Туй Валери и Алисия, туй Ники и Николета, туй Благой Георгиев и която е наред днес – да не би да живеят мирно, спокойно и без драма и показност?
Иначе той е чудесно момче. Веднъж ми лови миди от морето, за да ми направи любимата ми морска салата по рецепта на баща ми. Много е гадна, пълна е пясък, аз си го хрускам стоически и се правя, че много ми харесва. После три дни ми е лошо. Не е Свети Валентин, няма повод, просто този момент ни е от щастливите. Друг път ми пише поема, за рождения ден, а аз намирам подаръка му за недостатъчен. После винаги се сещам за тоя ден, когато нещо ми се обърка в любовта и се запитам с какво съм го заслужила.
На 21 съм. В университет, уча за висшист. Имам шумна момичешка компания. Всяка от нас поотделно е по-умна и интересна от кресливата ни кокоша съвкупност.
Нещо сме предобрили с гледането на „Сексът и градът“ май, защото повечето ни събирания, които трябва да играят „разговор по женски“, реално представляват едно безкрайно надлъгване и надцакване помежду ни на тема „ох, тука един ме харесва, но аз не търся връзка в момента, как да го отрежа деликатно“. Това никоя от нас не го мисли, нито една. Ама как ще си кажеш ти пред приятелки, че харесваш някого и имаш интерес, бе… Ами той ако не те харесва обратно, нали ще ти се смеят. Как чувства, в какъв смисъл, чувствата са признак на слабост. Днеска ще имаш чувства, утре ще вземеш и да му пишеш първа ти, бе, пък вдругиден даже и да му покажеш, че го харесваш. Така НЕ се прави. Не е това играта.
Вижте още: Има ли Свети Валентин и за пенсионерите?
Що се отнася до това как прекарваме Св. Валентин, 10 години по-късно поне мога да кажа истината. Тагваме се на картинки „Fuck Vallentines, I want Ballantines“ и си празнуваме заедно – шумно, с къси рокли и коктейли, както се прави. Чудим се защо тези, които ни пишат първи, неминуемо са идиоти, мигар ние не сме се държали като такива.
Вие лоши и самостоятелни вълчици-единаци ли сте? Понеже ние бяхме, не е нищо особено.
На 25 съм. Живеем на квартира в панелка.
Разбираме се супер, е, поне до един момент. Можем да прекараме цяла нощ в анимета или философски разговори, а веднъж изпускаме партито за Нова година, защото сутринта сме се присетили да гледаме трите режисьорски версии на „Властелинът на пръстените“ и никой друг план не може да бие този.
На Свети Валентин обаче, той, макар да мрази комерса, държи да излезем за цветя и бонбони, както се прави. През цялото време е сърдит и намръщен, задето трябва да участва в ритуалите „на глупавите хора“, но откланя обидено плахите ми опити да предложа да не го правим. „После да разправяш, че имаш кофти гадже и нищо не те е изненадал“. Всеки път ми подарява лилиуми и рози. Аз обичам слънчогледи и магарешки бодил. В дните, които не са Свети Валентин, сме по-щастливи. Сексът ни – и той така. „Така се прави“ е голям страстоубиец.
На 28 нямам гадже, а умните приятелки от глупавата компания са се изпоженили.
На Свети Валентин хората ме гледат, сякаш очакват всеки момент да избухна в плач и да се самоубия, и като не го правя, стават подозрителни. Не съм ли гледала за Бриджит Джоунс и подобни, не знам ли как „се прави“… Плахо си позволявам да кажа, че този празник не е точно моето, поглеждат ме с жални очи тип „бедното момиче, жалко че изгуби крака си в такъв нелеп инцидент“, казват ми „е, то ти като си намериш някого, ще ти е приятно да го празнуваш, не се притеснявай“. Никога не съм била по-малко притеснена, но ходи обяснявай…
Получавам подарък по куриер. „Дейвид Копърфийлд“ на Чарлс Дикенс – любимата ми книга от детството – от един познат от фен групата на „Игра на Тронове“. На старо, естествено, както обичам – да ухае на прашни страници, на минал живот и на чужда история. Мило. Докато той не ми се разсърдва, че не му пускам. Въпреки милия жест. Както се прави.
На 31 с най-добрия ми приятел по негова идея сме вкъщи по терлици.
Прихапваме дъска с гурме мезета от намаление в голяма верига супермаркети и пийваме прекрасно вино за осем лева. Говорим си с часове за порно, религия, смърт, и за факта, че не е задължително да си спал с някгоо, за да бъдат душите ви сродни. И съм щастлива.
Та така, приятели. Честит вторник, отивам да правя зеле. Каквото и когото и да обичате (наред със себе си!) е окей, стига само да не е попкултурата. И онова, което трябва.
Вижте още:
Сексизмът и градът: абсурдните попкултурни послания на някогашните любими епизоди
