Една от вече отпадналите участнички в „Ергенът“ успя да възмути цяла България още с няколко от репликите в своята визитка в първи епизод на шоуто. Сред тях блестеше тезата, че изборът между двама мъже е лесен, защото винаги ще предпочете по-заможния. Каква меркантилност, каква използвачка, каква поредна футболна драма…
Преди няколко години в мрежите шестваше едно вайръл видео, в което отхвърлен от бляскаво излгеждаща жена общ работник харчи цялата си заплата, за си наеме скъп автомобил и скъп костюм, да се престори на успял бизнесмен и да заговори същата тази жена, да съумее да я „свали“ и едва на сутринта да ѝ припомни, че той е не кой да е, а именно отритнатият „общак“. Очевидно режисираното клипче следваше да ни докаже как жените не ги интересува нищо друго, освен парите. Войнстващото тогава театрално възмущение ме подразни искрено и влязох в най-безсмисленото занимание на света, а именно спор в коментари под пост. Честно казано, тогава все още бях на мнение, че да отхвърлиш необразован човек в замяна на успял кариерист има смисъл извън материалния контекст – не си представях, че с общия работник ще има много какво да си кажеш за вселената, изкуството и ентропията. Мой глупав младежки предразсъдък и недорасъл снобизъм, който времето и житейският опит окончателно отмиха.
На по бира с бивши колеги от университета миналата есен чух от едно от момчетата тезата, че е по-добре да си поръча проститутка, да даде 300 лева и да знае със сигурност какво ще получи в замяна, отколкото да ходи по срещи, да черпи и подарява подаръци, без нищо насреща да му е гарантирано. След това настоя да плати сметката ми, а аз – кой знае защо – отказах да приема този жест на неподправена романтика.
Никога не ми се е случвало да излизам с мъж, който разполага с повече средства от мен.
Не че имам, някога съм имала или планирам да имам много пари – истината е, че в медиите работим хора, които сме напълно наясно с факта, че ако се наложи да заведем животното си на ветеринар по спешност, месечният ни бюджет ще се срути като къща от карти (без Кевин Спейси, да не си помислите нещо!). Рядко ми се е случвало да излизам и с човек, който разполага с личен автомобил, а когато ми се е случвало, е ставало дума по-скоро за возило, съизмеримо единствено с това на Фред Флинтстоун. В следуниверситетските си години нито веднъж не съм се намирала tête à tête до субект в костюм или баровска риза.
Разбира се, всичко това е една от похвалите ми, гравитиращи около графата „лична позьорщина“ наред с фактите, че опитвам да се храня растително или че вече над десетилетие не притежавам телевизор. Причините за това нетърсено стечение на обстоятелствата са две. Първата – че никога не съм виждала финансовото състояние като фактор за стойността на един човек. Втората – че аспектите, които намирам за ценни, от порядъка на свободомислие, авантюризъм, занимание с изкуство, любов към теоретичното философстване, доброволчество, социален активизъм, щипка битнически манталитет и маниер, не се осребряват добре на пазара, и толкова по-зле за пазара. И, подозирам, не ги пише като личностни предимства в четива от порядъка на „7 навика на високоефективния човек“ – винаги, когато видя тази книга, си казвам „копеле, колко ли е яко на надгробната ти плоча да пише „Той беше един високоефективен човек. От обезпечените“.
С времето забелязах нещо любопитно:
Осъждайки сребролюбките, меркантилните, проститутките, материалистките, поддържаните жени и компания, обществото успоредно и шизофренично облича стойността на един човек като партньор във финансово измерение. Само че използва по-политкоректни думички – като стабилност, като сигурност, като грижа, като самостоятелност, като независимост. Така е от времето на гениални народни мъдрости „музикант къща не храни“ и „който плаща, поръчва музиката“, над чиято истиннност всъщност може доста да се поспори.
Когато са ме питали „а той какво ти подари“, никога не приемаха за задоволителен отговор „любимата ми негова тениска“ или „нарисува ми едно нещо“. Домашните вечери, които някой се е погрижил да сготви с любов и подръчни средства, никога не будеха толкова „уау“, колкото суши сетовете в претенциозен ресторант и бутилките с етикет, небрежно обърнат към камерата на телефона, понеже Instagram, знаете как е… Преди известно време дори чух в полуироничен контекст репликата „трябваше да се сетя, че е бедняк, щом ти го харесваш“.
Реших да си направя социален експеримент и да попитам приятелите си във Facebook дали според тях самите би било удачно в една романтична връзка жената трайно да поема финансовата тежест изцяло, а мъжът не изкарва пари, независимо, че е трудоспособен. Умишлено избрах контекст, в който става дума за това жена „да издържа“ мъж, защото в обратния случай щяхме да навлезем в съвсем отделния дискурс на бременността и майчинството.
С минимални изключения, над 30-те отговора, които получих, варираха между „не“, „за някого може да работи, но не и за мен“ и „твърдо и категорично не“. Завъртяха се дефиниции като „кърлеж“ и „паразит“, прокраднаха се наративи за измамени наивни момичета, които са иползвани от партньор, от когото са заслепени.
Получих и добре аргументирани и логични отговори, които съдържат валидни опасения за рисковете на подобна ситуация. Като например нелицеприятната възможност ако единият партньор изцяло отговаря за издръжката на двойката/семейството, да се изпадне в сюжета „аз те храня, ти ще ме слушаш“. Или ударът по самочувствието, който идва с общественото мнение и неизбежните натяквания от типа на „Той не е дете, че да го издържаш, какво ти дава в замяна?“ или „Не се ли чувстваш като паразит?“, а те рано или късно ще пробият през психиката поне на единия. Случването на последното със сигурност е неминуемо: все пак „хората“ имат мнение за всичко от обувките ти до това дали и колко деца имаш и кога точно ги имаш, и – спойлер! – каквито и да са отговорите на тия въпроси, никога не са правилните за „хората“.
Не чух единствено отговора, на който се надявах, и този отговор беше въпрос. С какво всъщност се занимава партньорът, който не носи пари, какво прави с живота си?
Защото, простете ми, ако греша, но намирам известна разлика между „пие първак от дамаджана пред Б вход по чехли в 12 на обед и ми харчи заплатата в сайтове за спортни залози“ и „работи на доброволни начала в социален център“, „твори некомерсиално изкуство“, „грижи се за децата и дома“ и „инвестирал е всичките си спестявания в платформа за благотворителност“. И вярвам, че второто всъщност е по-трудно, отколкото да отидеш в първия възможен кол център или сървис център като tech support и да се занимаваш с бездушни занимания като обработка на поръчки, сканиране на страници или въвеждане на еднотипни данни в стандартна таблица – това го може всеки. Това е лесното и очевадно решение. Другото изисква повече дързост и постоянство.
Пропускаме и че има десетки начини човек да допринася във връзката, отношенията, общността или обществото си. И понякога фокусът върху финансовия такъв отменя всички останали.
Що се отнася до самостоятелността и независимостта на един партньор във връзка – да, те са нужни. Не вярвам, че човек умее да бъде партньор за друг човек, ако не си е самодостатъчен. Затова и не харесвам думата „половинка“. Обаче пропускаме някои важни аспекти от самостоятелността.
Че самостоятелност понякога е и това да участваш в подкрепящ кръг от хора, в който всеки поема отговорността за различни аспекти от битието.
Че самостоятелност понякога е и това да знаеш защо не са ти нужни самолетни билети и бутиков хотел, за да си прекараш добре ваканцията, а не непременно да си бъхтил овъртайм, за да осигуриш обществено приемлива луксозна ваканция, когато за да ти е щастливо, са достатъчни раница, компания и дестинация.
Че самостоятелност понякога е и да не робуваш над цифровизацията на представите за това какво те прави успешна, желана и привлекателна личност.
Че самостоятелност понякога е и това да защитиш позиция, която ще ти коства удобното работно място.
Че самостоятелност понякога е и това да умееш да живееш с много, много малко, за да можеш – сам! – да направиш аргументирания избор дали ще живееш така.
Че самостоятелност е да знаеш, че има кой да застане зад теб, когато преследваш мечтите си, и че при нужда ти имаш силите да направиш същото за някого.
Че самостоятелност понякога е и това да не се поддаваш да бъдеш учен/а как да си мъж, как да си жена, как да бъдеш партньор, защото сам/а си открил/а начина си.
Знам, че вижданията ми по темата, не биха работили за всеки. Не е нужно. Да се оставяме взаимно да живеем по своята кройка, също е форма на самостоятелност.
Знам и друго – да има кой да носи вдъхновение, мотивация, любов и идеи в един дом, а и в света генерално, е не по-малко важно от това да има кой да носи пари. Понякога двете неща не са несъвместими. Друг път са. И в тези други пъти знам и това, че не бих изпратила художник да работи в кол център. Любовта не изглежда така.
Вместо финал ще споделя най-стойностния поне за мен коментар, който получих под своята мини анкета от приятелка, която от години живее в скандинавски страни. Преди на първа среща да попитам „а че нямаш една стотинка верно ли е?“, ще се сещам за него.
„Умът ми вероятно не би допуснал прокрадването на подобна мисъл преди скандинавския ми период. През последните 6 години обаче, видях толкова „нестандартни“ взаимоотношения, които всъщност функционират доста успешно, че предразсъдъците ми по темата финансова независимост започнаха да се размиват. Някои двойки тук преценяват, че жената има по-голям потенциал да се развива кариерно заради амбицията, образованието, силата на характера си или направлението, в което се изявява. Мъжът пък има съвсем различни приоритети, цели, личностни качества и душевност. Неговата мекота, грожовност и емпатия създават уют и спокойствие в дома. Той умее да управлява успешно домакинството, да обгрижва децата подобаващо и да е на линия за непредвидени ангажименти. И всичко това му доставя удоволствие, не го прави, защото се чувства задължен или насила поставен във финансова зависимост. Мъжът изявява себе си и е щастлив. Жената също реализира същността си и е удовлетворена. Те живеят в симбиоза.“
Вижте още:
