Знам какво ще си помислите. Тая тука или си търси благовидно оправдание, задето тя самата е кривнала встрани, или издирва извинение на някого, който дори не ѝ го е поискал, само за да не падне по гръб и да признае поражението си. Не.
Когато съм влюбена, щастливо или не, моногамията е моето естествено състояние, и я усещам лична, интимна, обемаща цялото ми мисловно пространство, сънищата, мечтите. Когато не съм… то пък тогава какво значение има изобщо, разговорът е изначално безпредметен, и моногамията е последният му проблем. Моногамията е избор, който всеки път правя свободно и самостоятелно (каквото същинското човешко битие е предопределено да бъде) – защото аз така искам, не защото някой я очаква или изисква от мен. Поне за мен моногамията върви с любовта, а любовта не върви подир мене намръщена, с ръце на буква „Ф“ на кръста, и тефтерче с моите прегрешения и нейните ултиматуми в джоба си, не ме гледа изпод вежди, не ми проверява телефона зад гърба ми, не прави язвителни бележки кого как съм погледнала, не си пази „едно наум“ за всичките ми приятели и нови контакти, и не, не настоява да ме придружи на всяка почивка и на всяко излизане.
Моногамията е надценена, когато я изискваме от другите.
Няма смисъл, и в двата случая. Подобно изискване е отблъскващо за човек, който има очи единствено за тебе, и ирелевантно за човек, който гледа встрани. Дори на практика вторият да си остане само с гледането, това няма да промени действителните му чувства – по отношение и на теб, и на моногамията. Само ще е доказал/а чрез аскетично себеотрицание, че предпочита отношенията си с тебе пред реалните си пориви и желания. Браво, и двамата получавате поощрителна награда – усмивка по радиото.
Всъщност моногамията се утвърждава като догма заедно с институционализирането на монотеистичните религии и като повечето религиозни догми, ритуали и традиции носи чисто практическо значение – закрила на децата в семейството благодарение на относителната сигурност да се знае по презупмция, макар и оборима, чии са. Самото естество на „порочното зачатие“ показва, че тази сигурност е насочена към бащинството, а не към майчинството, следователно и самото изискване за моногамия важи в много по-висока степен за жените, отколкото за мъжете. Закономерно, жените се делят на такива за семейство и такива за забавление, докато по отношение на мъжете подобно практическо деление липсва. Техните прегрешения са укорими, но извинителни, поне не влекат след себе си морално-духовна тълпа от защитници на семейството, въоръжена с камъни, ако не друго. Така или иначе, с утвърждаването на ДНК тестовете като реална възможност за установяване на произхода от родител, тази чиста форма на целесъобразност отпада.
И моногамията остава изискване, което по усмотрение приемаме да предявяваме едни към други, защото така се прави. Това изискване обаче е безсмислено. Не само защото дори и да промени поведението на човека до нас, няма да промени естеството или емоциите му, а и защото може да навреди на отношенията повече, отколкото да помогне, при това по повече от един начин.
Императивът за моногамия може да унищожи едни потенциално щастливи отношения още в самия им зародиш.
Фината моторика на влюбването работи различно при отделните хора. Любовта от пръв поглед съществува наред с тази, която откриваш, след като си бил приятел с даден човек години наред. Нито едната не е по-истинска или по-правилна от другата. За едни влюбването е поглед, жест и изречение. За други – продължителен период на опознаване, откриване на общи ценности, разбирания, каузи и стремежи. Понякога е микс от всичко изброено.
Тази разлика в тайминга играе лоши шеги. Като тази да се откажеш от някого в самото начало, защото още не е стигнал до твоя етап, върви по-бавно и не ти е обещал вярност „докато смъртта ви раздели“ на втората среща. Или да се откажеш от онзи, който изисква от тебе ексклузивност, която към момента не можеш да дадеш. За да не се наранявате взаимно. И да се нараните взаимно повече, отколкото бихте, ако не следвахте дефолтния императив, очертан не от вас, а от други. „Така трябва.“ Що?
Императивът за моногамия опростява диалога за проблемите във връзката и го свежда до един-единствен аспект.
Изневярата е всичко коз на конфликта в романтичните отношения. Тя със замах погребва всеки друг проблем, който до момента на разкриването ѝ така или иначе е бил сметен надве-натри под килима. Нищо че е възможно част от тези неразрешени проблеми пряко или косвено да са дали повод дори и за нейното случване.
Хората изневеряват по разнообразни причини, много от които нямат абсолютно нищо общо със секс. За отмъщение за неглижирането си. За да се почувстват отново искани. Отново интересни. Отново млади. Отново живи. За отдушник от отгворностите, които падат повече върху тях. За да направят нещо сами, когато другият във връзката не им е оставил нито една свобода или отговорност, нито едно решение, нито една инициатива. За да „те набия, поне знам за какво ревеш“, ако всеки ден и без това са подозирани в изневяра. За по-интелигентна компания. Заради комплексарското усещане, че партньорът им ги превъзхожда във всичко. Защото са забравили да си говорят. Защото са започнали да изгубват себе си. Защото не искат да умрат, преди поне още веднъж да им се е случило нещо, което им носи адреналин и тръпка. Защото са любопитни. Не твърдя, че тези причини са „правилни“. Само че са причини.
Обсесивният фокус върху моногамията и съответно върху изневярата обаче често ни кара да забравим колко много и различни са начините да се предаваме взаимно, които не са изневяра. Както и че, ако бъде комуникиран правилно, не всеки секс извън пределите на връзката е предателство.
Понякога хората изневеряват, просто защото моногамията не им идва отвътре. И това няма нищо общо с личността на партньора им или чувствата им към него, но последното е изключително трудна за приемане мисъл. Нужна е развита емпатия и умение да излизаш и да се абстрахираш от себе си, за да можеш да проумееш, че различният манталитет на един човек не е насочен лично към теб. И че фактът, че някой не те обича по начина, по който ти, колкото ти, както ти, не значи, че не те обича. А от теб зависи единствено дали ще приемеш това или не.
Императивът за моногамия обективизира отношенията.
Свежда ги до наличието или неналичието на сексуално желание към трети, четвърти и пети хора, а в една любов има много повече от това. Дори тогава, когато за нас самите сексуалното желание може да съществува единствено в рамките на романтичен интерес, любовта отново представлява много по-широко понятие от сексуалното желание или неговата липса. Наред с него съществуват или не съществуват доверие, споделеност, общи визии за бъдещето, съвместни планове, взаимно уважение, интереси, подпомагане, спазване на личните граници, баланс между индивидуализъм и сливане, грижа един за друг.
Изчезването на сексуалното желание във връзката или появата му другаде не е цялата връзка, понякога е просто индикатор, че тя не върви. Както изневярата сама по себе си не прави една връзка тотално изгубена кауза, така и липсата ѝ не значи непременно, че тази връзка върви. Отчетливо си спомням два пъти, в които съм бягала като Пепеляшка към вкъщи, уплашена от собствените си тръпки и желания, докато имам „сериозна връзка“ – веднъж от бирата, с която ме почерпи китаристът на една по-късно разпаднала се чуждестранна група в столичен клуб, друг път – от усмивката на приятел на мои приятели след едно кино. Държах се прилично. Аплодисменти. После ги сънувах и двамата. (Поотделно!) Едва след година признах пред себе си, че тая връзка е била мъртва още тогава, просто мен все още ме е мързяло да ѝ туря кръста.
Императивът за моногамия ни кара да се самоунижаваме.
Надали влюбвайки се, някой си е представял себе си, приведен над зарядното на партньора си по тъмно посред нощ, като Ам-Гъл около своето безценно, да брани съобщенията и обажданията му от реални или нереални врагове. Нито пък вдигащ скандали на тема „ти в колко часа се прибра и къде беше?“. Нито пък мрънкащ фалшиви плоски оправдания като току-що пропушил прогимназист пред разярения си класен ръководител, защото е вечерял със симпатичен колега. Нито чертаещ сложни графики за планове къде да излезе през уикенда, за да може да се види със субект, който му е интересен. Нито държащ се безобразно с човека до себе си, за да изкара собственото си смътно усещане за вина върху него. Обаче рано или късно се случва в болшинството от връзките – в опити да си наложим моногамия механично, да избягаме от автоматично наложените ни граници, от които всъщност може дори да не ни се бяга, или просто да излезем сухи от водата. Мъча се да преценя дали ролята на криещ се като кухненски плъх страхливец, или тази на свадлив безсънен параноик е по-унизителна и не мога да реша. Знам само, че и двете идват от едно и също място – принизяващата лъжа, с която прикриваме, че тази кройка на връзките може да не е наша и неумението да разговаряме искрено и директно.
Да не говорим за печалната комичност дори на ритуали като моминските и ергенски партита и обичайните за тях стриптийзьори и стриптийзьорки. Посланието на всичко това всъщност е крайно лицемерното „юруш на маслините като за последно, че от утре надяваш хомота, и си вързана/а насила до края на живота си“. Ако няма да ти липсва, се унижаваш с платени голотии и демонстрираш меко казано странно зарзаватчийско отношение към хората и секса. Ако пък толкова ти липсва, тогава защо обещаваш така или иначе необещаемото и непредвидимото, тоест да обичаш някого завинаги, преди да навлезеш в най-разпространената тройка на света – аз, ти и държавните институции.
Императивът за моногамия има склонността да се разраства експоненциално.
Колкото хора, толкова и дефиниции за моногамия. Чувала съм да достигат до крайности като това партньорът ти да не общува с хора, които не си одобрил като безопасни. Да не ходи на почивка или бар без теб. Да не излиза на по вино и разговор с хора от предпочитания от него пол. Да не поддържа приятелски отношения с бившите си партньори. Да си знаете паролите взаимно. Да споделяте общи профили в социални мрежи. Да се придружавате взаимно задължително в командировка… Задушаващи, диктаторски, йерархични, ограничаващи личната свобода, и в крайна сметка обезлюбяващи и унищожаващи естествената красота в едни човешки отношения. Мисля, че всички те прозихождат от някаква форма на вътрешна неувереност в себе си и собствената ти стойност, и едновременно с това неефективни. Защото от всички неща, които можеш да накараш някого, има две неща, които не можеш – да го накараш да те обича. Или да не те обича.
Да обичаш някого, само някого, и завинаги някого, е нещо, което можеш единствено да направиш. Не да изискваш. И не да обещаеш.
Вижте още:
