Наред с това да пазим детето от от вируси, лоши хора, течение, бабешки суеверия, джънк храни и твърде много време пред екран, една от многото основни задачи, които имаме като родители, е да научим как да го правим щастливо и да му осигуряваме весело и безгрижно детство. Когато забелязах, че още около двегодишна възраст дъщеря ми сякаш започна да губи ентусиазма в ежедневието си и да се усмихва по-рядко, разбрах, че това ежедневие се нуждае от някаква промяна. Например – всеки ден да има нещо, което тя да очаква с нетърпение. Помислих за някои прости начини да изпълня с повече радост детските ѝ дни и ги споделям с надежда да помогнат и на други родители.
Всеки ден може да е празник на…. нещо по ваш избор.
Децата очакват празници с нетърпение – не заради подаръците, а заради по-специалната приказна атмосфера, която се създава покрай тях. Официалните и разпространените празници обаче се случват веднъж на няколко месеца – рождени дни, Ден на детето, Ден на писмеността и културата (когато според мен трябва да се превърне в традиция децата да си избират нова книжка) Коледа, Хелоуин… Подготовката за празници може да е изтощаваща за родителите, но може и просто да се състои в някой малък нов ритуал, който да развълнува и зарадва детето. Истината е, че всеки ден е ден на нещо – на пеперудите, на сладоледените фунийки, на лунапарковете… Достатъчно е да се поразровим в Google, за да открием какъв празник е днешният ден и можем от време на време да изненадваме децата си с мини тържество по повода. Или пък сами да си измислим някой празник, който само в нашето семейство ще се чества.
Похвалите не са глезотия.
В бебешките години и в ранното детство родителите се сещаме да хвалим децата си и да ги поощряваме и за най-малкото нещо. (Някои възпитателни школи дори са на мнение, че това не е добра идея и всъщност им се отразява зле.) Ако обаче така или иначе сме го правили, е глупаво, че в един момент спираме. По-големите деца също преживяват важни моменти, преодоляват предизвикателства, научават нови умения и се нуждаят от похвала и насърчение, особено ако преди са били свикнали да получават такова. Сещаме ли се като родители да признаем фините детайли на детските успехи – от правилното изписване на много трудна дума в първия тест по правопис до това детето да отстои себе си в конфликтна ситуация и да успее да каже „не“ по категоричен начин? Похвалите не са глезотия – те показват, че забелязваме и уважаваме прогреса на децата си. Нашето внимание е това, което ги радва.
Дори възпитанието може да се превърне в игра.
Често сме предупреждавани като родители да не ставаме приятели на детето си, а по-скоро да играем ролята на отговорен, наблюдаващ възрастен с повече дисциплинарни и контролирани действия, отколкото прояви на дружелюбност. По-късно се чудим защо децата ни все по-малко ни се доверяват с годините. Докато ги възпитаваме и ги учим да са независими, ние също можем и трябва да гарантираме, че те чувстват нашето доверие и подкрепа. Затова е ценно да не забравяме по-младежката си страна – тя не се определя от възрастта или възрастовата разлика. Колко често сме сядали на пода, за да играем с децата си, правили сме художествен проект, който да не е свързан с домашно от училище, опитвали сме се да се насладим на музикалните им опити, а при по-големите деца сме си позволявали да гледаме с тях най-новите тийн сериали и да спорим за любимия си герой и техния такъв? Има допирна точка между това да бъдеш родител, който изисква добро поведение, и другар, който се радва на компанията на децата си.
Нищо не сближава както общите цели.
Всички в едно семейство си имаме независими амбиции и предизвикателства, но обикновено има повече смисъл, когато можем да ги следваме заедно, като екип. Създаването на дългосрочни и краткосрочни цели с нашите деца, за постигането на които да работим всеки ден, изгражда връзка, както и възпитава отговорност. Дългосрочните цели могат да бъдат нещо голямо, като например семейно пътуване. За постигането на тази цел децата може да преминават през различни смисления препятствия – да помогнат у дома, да реализират успешно някой училищен проект, да участват в благотворителна инициатива, да се упражняват 1-2 часа повече на музикален инструмент, или изобщо каквото се споразумеем с тях, така че да има смисъл за всички участващи страни. Общите цели ни помагат едновременно да установим консенсус по отношение на общите си ценности, да се сближим и да се отдадем на постигането най-вече на нематериални успехи – в този процес ще се укрепят неусетно доверието помежду ни, решителността на децата ни, взаимната ни комуникация и удоволствието от това да си общуваме.
Остава онова, което родителите твърде често забравяме – да валидираме детските емоции.
Емоциите при децата могат да се изразяват навсякъде и да се провокират от всичко. Понякога дотолкова, че гневните изблици на някое двегодишно вече спират да ни правят впечатление и започваме да ги разглеждаме като фонов шум. Какво ще стане обаче, ако признаем чувствата на децата си по начина, по който самите ние като възрастни искаме нашите противоречиви чувства да бъдат утвърдени? В един момент на по-късна възраст по-големите вече деца изграждат стени и бариери около себе си и не ни допускат в своя вътрешен свят, а ние се чудим защо. Дали не би било различно, ако още от малки ги бяхме уверили с поведението си, че винаги сме до тях, и че чувствата им, каквито и да са те, имат значение за нас? Ако винаги откликвахме на сигналите им за помощ, дори когато те не са формулирани по начин, който намираме за приемлив? Понякога, като възрастни, ние обръщаме толкова много внимание на собствения си стрес, че виждаме само него, а не детските емоции при напрегната и конфликтна ситуация от ежедневното общуване с детето. Всъщност именно такива ситуации са правилният момент за създаване на безопасно пространство за доверена комуникация в дома.
Да бъдем честни като родители относно собствените си уязвимости насърчава децата ни да изразяват чувствата си по начини, които са положителни и градивни. Онези лоши дни и моменти, в които и ние, и те изпускаме нервите си, обикновено не ни определят – нито нас, нито децата ни. но те могат да ни служат за обучение как да бъдем по-активно ангажирани в управлението на емоциите си и да се учим от грешките си. Може би се чудите как това ще донесе радост и вълнение на децата – е, начинът е индиректен, свързан е с несравнимата хармония, която човек се научава да притежава, когато е наясно със собствените си чувства, усеща ги валидирани и не се страхува или срамува да ги изразява по здравословен начин.
Разбира се, има и много други опции как да караме децата си да са щастливи на ежедневна база. най-важното е само да не започнем да свързваме това щастие с някакви материални придобивки и изобщо с пари или вещи. Много по-важното е нашето присъствие като родители и активното ни участие в живота на децата ни като техни приятели и партньори в порастването. Именно това може да накара повечето детски дни да започват и завършват с усмивка.
Вижте още:
