По соц време учителите ни дърпаха ушите, а на момичетата дори косите (нашите момчешки примерни прически не го позволяваха). Също така на учителите беше негласно позволено да ни пляскат шамари, че дори и някои по-свободен стил удари в по-свободен стил. А ако се оплачехме на родителите си после, ето ти нов проблем – реакцията беше „Ти какво си направил, за да те ошамари учителката по история!“. Като нищо отнасяхме поне ден-два наказание без телевизия (т.е. без десетте минути Сънчо и без епизода „Дон Кихот“ по Ефир 2).
Вижте още: „По наше време беше по-добре“
В наши дни физическото насилие над ученици не се радва на никаква подкрепа от родителите и от образователните институции и такива случаи са рядкост, макар наскоро да имаше такъв случай с учител по физкултура в столичното 65 ОУ. Но пък психическото мачкане, особено над учениците в малките класове – от първи до четвърти (че и в пети, и в шести) клас сякаш цъфти и процъфтява.
За да успяват да се справят някак си с буйните, шумни, неконцентрирани, недисциплинирани, неуважителни деца, твърде често учителите търсят алтернативни начини на контрол. Които трябва да изключват физическата сила, разбира се. И ето че при някои преподаваетели им идват на помощ страхът и срамът. Както и цялата образователна система.
Три бързи примера:
Националното външно оценяване в IV клас
Наистина ли е толкова нужно то? Самите ученици от IV клас му викат „матурите“. Целите на НВО-то по математика са, цитирам: „Националното външно оценяване по математика в края на IV клас цели да установи постигането на изискванията за резултатите от обучението по математика в края на началния етап на основно образование, определени с държавния образователен стандарт за общообразователната подготовка“. Оценките от НВО-то нямат административно значение за децата, защото не влизат в оформянето на успеха им или не са условие за преминаване в V клас. Провеждат се за посочените по-горе цели. Нямам представителна извадка, но се хващам на бас на пица по избор, че повечето четвъртокласници лудват от притеснение. Според мен – напълно излишно оценяване. Но какво ли разбирам аз от държавен образователен стандарт. Дайте ми на мен само да гледам как да спестя излишния стрес на децата ми покрай тези „матури“. Егоистично някак.
Оценяването като подход изобщо
В първи и втори клас не се пишат оценки. Но се дават оценки – дали усмихнати личица, слънчица или едновременшните червени точки, все тая. Така де – откъде-накъде малките пишлигарчета на 6-7-8 години ще се радват с усмихнати личица на безгрижно и весело училище без конкуренция, без сравняване с другите, без притеснения колко/какво ще получат и изобщо без цялата тази надпревара и очаквания. Мога да се обзаложа на каса бира, че 999 от 1000 родители на първолаци, които четат това, са виждали как децата им първоначално са изгаряли от нетърпение да станат ученици, как са тръгвали с ентусиазъм в първи клас и впоследствие, много преди първият срок да е преполовен, вече не са ходили с желание там. Ми не им е яко така, да. Ама ще се научат! Нали…
Вижте още: Глупостите, които никога да не казваме на децата си
Засрамване и други психоатаки
Някои учители пък контролират своите ученици чрез срам и дори унижение. За да ги „слушат“ и да са по-изпълнителни и дисциплинирани. Сигурно и на учителите им идва нанагорно с цялата пъдарщина, но не мога да им вляза в положението. Повече ме е грижа за децата (ми). Много е сбъркано учител по рисуване да покаже рисунката на дъщеря ми пред целия клас с думите „Я вижте – така ли се рисува заек!“. Да, умнико, така се рисува, каквото и да е нарисувано на листа, щом авторът казва, че е заек, е заек. Поне по рисуване не би трябвало да има правила от този тип. Следващите няколко години детето ми мразеше рисуването. Защо ли.
Някои педагози пък прилагат психохитрости и към родителите чрез притискане на децата. Например класната, която се скара на дъщеря ми, че никой от нейните не е дошъл на родителската. Много искала там да каже пред всички останали родители забележките си към детето, за да може бащата или (а най-добре „и“) майката да ги хване срам, като чуят и всички други как не се справя детето с дисциплината, та от срам после вкъщи да се скарат повече на детето, за да не бъдат излагани публично пак заради него. Ако ми го кажела само на мен по телефона, нямало да има същия ефект. Готино.
Да, да, това може да са единични случки, които са само от моя опит. Но се обзалагам с всеки желаещ на моето имущество срещу неговото, че случаите, в които учителите осъзнато принуждават ученици да изпитват публичен срам и унижение, не са изолирани, нито редки.
Ами какво пък толкова съм подпалил. Ми те децата нека да се учат от малки какво ги чака в несправедливия, лош свят и да свикват. Да се оправят. Такова е положението. Защо пък трябва образователната система и всички в нея да се съобразяват с това, което е добро за самите деца. Все пак и Учителят на Камен Донев би казал по този повод „Той страхът и срамът изграждат, те не са да разграждат, те изграждат!“.
Вижте още:
