Aко ви се струва, че 3-годишното се държи като дракон, който пази съкровище - не изпадайте в паника.
Първият сериозен конфликт с племенницата ми се случи преди години, когато тя беше на 3-4 години.
Дойде на гости заедно с баща ми, към когото аз, разбира се, се обръщах с "татко". Малката попита защо така го наричам и аз отговорих - ами, защото той е моят татко.
"Как така, не е вярно, това е моят дядо!", развика се тя.
С осъзнаването на това, че той не е само неин, даже изобщо не е неин, а е татко и на майка ѝ, малката се разплака.
Оказа се абсолютно невъзможно да я убедим, че за нея той пак е "нейният дядо", но на нас ни е татко и в това не може да има никакво колебание.
Даже въпросът "Е, сега ние с майка ти без татко ли ще останем?" не предизвика никакво съчувствие, дядото си беше само за нея.
Накрая самият той сложи край на разговора, като заяви, че принадлежи завинаги на баба Ани, нищо, че тя вече е на небето, и малката се успокои.
Все пак, по-добре е дядото да е на някого, който е на небето, отколкото на съвсем реална леля...
Сетих се за тази смешна случка покрай опита на един 3-4-годишен малчуган да убеди продавачката в магазина, че това са си неговите бонбони - беше стиснал с две ръчички пакетчето и обясняваше, че той "винаги си ги е имал".
За децата светът е голям, непредвидим и несигурен, а спасението е в чувството за притежание - то дава усещане за сигурност, слага едни познати рамки.
Когато имат предмет, който е "техен", това им носи контрол и предсказуемост: "Дори всичко друго да се промени, това си остава мое!".
Изследователи смятат, че стремежът да се заявява собственост има корени и в еволюцията - в борбата за ресурси.
За децата това е "репетиция" на умението да отстояват нуждите си.
Едно проучване на Харвард показва, че когато деца между 3 и 4 години трябва да избират играчка за себе си, в 80% от случаите избират точно тази, която е в ръцете на друго дете - дори да притежават вече същата или подобна.
Т.е. не просто "мое", а "мое, защото е желано от друг".
Това е първа форма на социална конкуренция - ако ти я имаш, значи в нея има нещо ценно и аз също трябва да я имам, за да не съм по-назад.
Като възрастни, повечето хора са грижовни и състрадателни, доброволно жертвайки време, усилия и ресурси, за да подобрят живота на другите.
Правим го не само защото е "правилното" нещо, но и заради емоционалното удовлетворение.
Кога обаче се научаваме, че притежанието на предмети не е чак толкова определящо?
Бебетата носят или показват играчки на родителите си в очевидни актове на споделяне.
На 10-12 месеца те предлагат храна на възрастните или на куклите си. Правят го като акт на емоция, опит за търсене на положителна реакция или друга форма на одобрение от възрастния.
Още около 18-месечна възраст децата могат да споделят - особено ако другото дете няма нищо.
През втората година борбите за играчки с връстници и братя и сестри стават все по-чести.
При 3-4 годишни деца мнозинството (около 70%) не споделят толкова, колкото биха смятали за "справедливо" според собствените си представи, показват проучванията.
Но докато децата не разберат собствеността, те не могат наистина да бъдат характеризирани като споделящи.
Важна характеристика на разбирането за собственост е знанието, че това, което е "мое", "не е твое" и обратното, смятат учените.
Разбирането за собственост се развива в продължение на няколко години в ранното и средното детство, но широкото чувство за собственост може да се появи в ранна детска възраст.
Две и тригодишните деца изобщо не разбират идеята за групова собственост и се придържат към старото правило - "който го хване пръв, негово е".
Това правило дава на децата прост, лесен и логичен начин да разрешат въпроса "чие е това?" в свят, където не всичко е ясно маркирано.
Около 6-7 годишна възраст се стига до осъзнаването, че има и други основания за собственост: покупка, подарък, принадлежност към семейството.
Дори връстниците често приемат това правило: ако едно дете каже "аз бях първи", другите в много случаи го уважават.
Над 70% от 4-годишните деца категорично смятат, че предметът принадлежи на този, който го е взел пръв - дори ако после друг го използва, показва проучване на Фридман и Нисбет от 2009 г.
Това правило е толкова силно, че често измества други фактори, като собственост или покупка.
"Мое или твое" е част от естествения път към социалното развитие. Тези малки битки за играчки, солети или внимание всъщност изграждат големи умения - уважение, емпатия и справедливост.
Така че, ако ви се струва, че 3-годишното се държи като дракон, който пази съкровище - не изпадайте в паника.
Най-лесният начин да помогнем е да признаем собствеността.
Нека детето има свои предмети, които не е длъжно да споделя. Това ще му даде усещане за сигурност, от което то се нуждае.
Редувайте притежанието - "сега играчката е твоя, след малко я даваме на сестра ти". Това създава разбирането, че собствеността може да е временна и че съществуват правила, които всички спазват.
Питайте го дали иска да сподели, и ако откаже, уважавайте отговора му.
Така то се учи, че собствеността носи и правото на решение, това увеличава усещането му за автономия и сигурност.
Поставете здравословни граници - "Това е моят телефон и не давам никой да играе с него, но мога да ти го дам за малко".
Така детето ще разбере, че и възрастните имат свое "мое", но понякога избират да споделят.
