Милионите снимки на дъщеря ми

Милионите снимки на дъщеря ми
Снимка: личен архив Ема Иванова

Какво да правим с цялото това огромно съдържание от лични снимки на децата ни?

Когато бях дете, татко обичаше да снима нас, децата, и, разбира се, майка ми, с доста тежкия си и масивен професионален фотоапарат "Зенит".

Забавляваше се с експериментални композиции, вдъхновени от "големите майстори".

В този стил снимаше и елементи от града, улици, сенки на дървета, възрастни минувачи.

За разлика от сега, тогава - в онези аналогови години - правенето и проявяването на снимките беше сериозна и дълга процедура.

Като любител-фотограф, баща ми притежаваше съветски и германски инструменти за фотолабораторията си, която нареждаеше понякога вечер в кухнята на миниатюрния ни апартамент.

Затъмняваше прозорците и след като всички си легнеха, се захващаше да вади лентите и да проявява кадрите от черно-белите снимки, направени през последните дни.

Случваше се, когато ставах през нощта - в банята да видя да съхнат наредени десетки мокри хартиени снимки. Гледах ги с интерес и с възторг и гадаех кога точно са заснети.

Като попораснах, татко ме научи да вадя и проявявам филмите.

Вече съм забравила всичко научено, защото така и не ми се наложи да проявявам собствени снимки.

Както стана с повечето информационни носители, така и с фотоапаратите се случи много бърза, бих казала, експресна, революция през следващите десетилетия.

В детските си години вече притежавах туристически фотоапарат за бързи снимки, а сякаш само миг след това - дигитална "сапунерка" - малък фотоапарат със цифров екран.

Десетилетие по-късно - десетилетие, равно на космическо мигване - нахлуха и снимките, правени с телефон и интересът към фотоапаратите остана само за професионалистите.

Всички започнаха да правят кадри - кадър след кадър. И видео след видео.

Детето

Снимане, споделяне, снимане, споделяне...

Снима се и се споделя, докато настъпи моментът хората да създадат поколение. Дете. А може и още едно, и още едно...

Тогава снимането става буквално ежеминутно. А споделянето... по-сложно.

Защото дори най-прехласнатият и имунизиран от чувство за личен живот потребител на социалните медии, се замисля:

нужно ли е да споделям толкова много снимки на детето си публично?

И дори изобщо да не му хрумне да разсъждава защо излага живота на детето си пред погледа на всички (уви, има и такива хора), все ще се светне, че може би околните нямат чак такъв интерес към неговата рожба, че да ги замеря с кадър след кадър.

Детето

Ето как е днес:

Раждаш и имаш снимка от първите минути на детето си. След това от първия половин час.

Още десет кадъра на малката ръчичка, малката главичка, малката устичка. Закърмване - снимка на бебето.

Изписване от болницата - стотина снимки. Влизане у дома - стотина снимки...

Радостта на таткото и роднините - стотици снимки. Погача - хиляда снимки...

Още не е минал първият месец и малкото бебе вече е снимано от всички ъгли и ъгълчета, във всички настроения, моментчета и мигове.

Детето

До първата му година вече имаш 100 GB снимков и видеоматериал.

И десетки споделени "сторита" - ако си толкова неблагоразумен, че да си съгласен социалните медии да използват части от лика на детето ти за обучение на своите AI алгоритми.

Става дума за абсолютно компулсивно снимане на детето.

Някога аз растях с мисълта, че имам много - или поне значително повече от другите деца - снимки от собственото си детство.

Но... за разлика от моите лични няколкостотин снимки от детство, наредени в жълти кутии от фотохартия FOHAR и няколко десетки непроявени филми ORWO - моето дете на 4-годишна възраст вече присъства на около (поне) десет хиляди кадъра, складирани в паметта и облака на телефона ми. В джоба ми.

Детето

Както и в няколко видеа и снимки, пуснати онлайн и сега съхранявани в неизвестно кой сървър по света.

Изкуственият асистент на Google One всеки ден "разджурква" съдържанието на облака, в който съхранявам снимките, и ми предлага умилителни спомени от изминалите четири години, припомняйки ми моментите от раждането, първото хранене, разходки, снимки с родни и т.н.

Но снимките пак са ужасно много.

И въпросът на века изглежда е: какво да правим с цялото това огромно съдържание от лични снимки на децата ни?

И другият въпрос е: има ли смисъл от толкова кадри?

Нямаше ли да е по-добре и по-смислено да запечатваме само най-важните моменти в живота на детето?

Не можеше ли някак петдесетте хиляди кадри на детето си от последните години да се сведат до петнайсет основни снимки?...

Но това е въпрос, свързан с една много по-сериозна мисъл: можем ли вече изобщо да различаваме важните от маловажните мигове, нужното от желаното, основното - от детайла - или всичко ни се е вплело в едно - и малкият миг, и голямата стъпка.

Защото все повече изглежда, че когато всичко е еднакво важно - нищо реално няма значение.

Истории В библиотеката

Споделяне
Харесва ми
Споделяне

Подобни

Ексклузивно

Последни