Мамо, в полицията съм, ела ме прибери!

| от Мария Касимова |

Педагогическият съвет на едно столично училище предприе решение децата, които не са взети от родителите си от занималня до 18 часа, да бъдат водени в близкото 7-мо районно управление на МВР. След този час закъснелите майки и бащи, срам не срам, ще трябва да си ги прибират директно от хората под пагон. За тази рестриктивна учителска мярка, която започва от 4 декември тази година, семействата с малки ученици в това училище разбраха от надлежно поставена бележка на входа на сградата.

0000396556-article2

Моите родители бяха с творчески професии и нямаха работно време.

Често се случваше да ме взимат предпоследна или последна, но един път направо ме забравиха. Спомням си като ден-днешен как навън ставаше по-тъмно и по-тъмно, как леличките си тръгваха от градината с техните пазарни торби и тихо цъкаха с език като ме виждаха още да се мотам из пясъчника. Спомням си и как учителката написа нещо на бележка, която залепи на външната врата на входа откъм улицата, хвана ме за ръка и ме повече нанякъде.

Скоро се озовахме у тях. Имаше котка, с която ме остави да си играя. Направи ми сок и после ме сложи на масата с мъжа й и голямата й дъщеря да вечеряме. Беше ми адски притеснено, че вече е тъмно, а никой от моите хора не се появява, но си спомням, че проблем с апетита нямах. И точно когато вече бях на път да се разрева, че очевидно съм изоставена, някой звънна на вратата и в рамката й ясно се очерта силуета на баща ми.

Не бяха се разбрали с майка ми кой да ме вземе от градина и в девет вечерта, когато в крайна сметка и двамата се прибрали у дома, в паника установили, че детето го няма. И така петнайсет минути по-късно, след бясно слаломиране из града с жигулата, татко ме беше открил по бележката на вратата на детската градина. Помня, че като го видях, най-сетне надух гайдата. Не за друго, ами чак тогава разбрах колко би ми било страшно без него и без мама.

Намерението на училището да създаде трайни връзки между родителите на учениците от началния курс и съседното полицейско управление някак ме върна в този мой детски спомен. Представих си как тогава, вместо да ме води у тях, учителката от детската ми градина ме води в милицията. Как там ме предава на униформен човек, който… какво да ме прави… да кажем, че ме слага на едно столче някъде и ми казва да не мърдам оттам. И така си седя аз, клатя си детските краченца от стола или пейката, а покрай мен си се върши обичайната милиционерско-полицейска работа.

Търчат хора с фуражки и пистолети на кръста, влизат и излизат угрижени граждани, тук-таме може и някой арестант да попремине с окървавен или силно напудрен с бяло нос, изобщо риъл лайф, както се казва.

Може пък и на полицаи-детишари да случа, знае ли човек? Да вземат да си рисуват с мен разни работи, да си играем на нещо или пък да ме разпитват как върви детския ми живот. Всъщност ето това е – може цялото това размятане на деца между училището и полицията естествено да прерасне в проект за ранна интеграция на българчетата в системата за опазване на закона и реда! Който не е взет навреме – марш в полицията да чакаш вашите!

Там, вече като заложник на провинилите се родители, научаваш на практика как правилата трябва да се спазват и как, ако по каквато и да е причина си позволиш да ги нарушиш, падаш в рестриктивната машина. Научаваш още, че учителите, освен хора с природна любов към децата, са и служители на работно време, които точно в 18 часа и една минута вече не са на работа и следователно не трябва да отговарят за теб. И понеже все пак сърце не им дава да те изритат от класната стая с все раницата ти и да заключат зад гърба ти (нали казахме, че по определение са дарени с топли чувства към невръстни хора), услужливо и човечно те пращат в полицията. Там да му мислят!

Педагогическият съвет на въпросното училище изясни обстоятелствата около странното си макаренково решение като даде да разберем, че то било по-скоро за сплашване на родители.

Случвало се така, че до късно оставали по цели трийсетина деца и това налагало учители или възпитатели да остават да чакат с тях без да са компенсирани за това. Като работещ човек напълно разбирам, че в съвременните условия почти е невъзможно да си тръгнеш точно в пет, за да си прибереш навреме детето от училище или градина. Разбирам също и че за хората, които работят в училище, не е оправдано да стоят и да чакат още час извън работното си време някой изтрещял от бързане родител да се появи да си прибере отрочето.

Но да се замислим за децата, а?

Да си помислим как те биха се чувствали от въпросната наказателна учителска акция. Да си представим какво се върти в главата на едно хлапе, чиято майка например, закъснява редовно с половин час, защото работното й време е до 17.30 ч. а пътуването с градския транспорт или карането на кола в задръстването след това й отнемат поне 45 минути. Да се опитаме да визуализираме тия трийсетина деца, дето редовно оставали до късно да чакат да ги приберат от училище, въдворени в 7-мо управление на МВР. Подредени там, със сигурност дълбоко объркани и стресирани, защото са при полицаите, които ловят престъпниците и се разправят с лошите. С лошите им родители например…

А не е ли по-добре учителският екип на това училище, а защо не и министерството на образованието, да се замислят какво генерално решение може да се намери за тази очевидно особено зачестила практика? Не е ли логично например да се организира нещо като дежурство (платено, разбира се) на възпитателите или учителите, които да остават още час по-късно с децата на закъсняващите родители?

След като днес за всички е ясно, че е почти невъзможно, ако работиш в офис и на работно време, да вземеш от градина или училище детето си точно в пет и половина следобед, не е ли по-мъдро да се търсят варианти вътре в самите детски заведения, вместо да се размотават едни деца от училище до полицията? Удължено работно време? Допълнителна такса, която да отива за подобряване на материалната база? Родителска подкрепа с дежурящи майки и бащи?

Прекалено наказващи и изискващи станахме май.

Толкова се ожесточихме да си защитаваме правата, че забравихме, че освен заплахи, има и разговори. Така сме се озъбили един на друг, че дори не ни минава през ума, че да мъкнеш хлапета по участъците (а някои, както е видно, ще са си направо абонирани за следзанималня именно там) е престъпно още като мисъл, камо ли като изпълнение. Защото ако малкото момиченце, което бях, се разрева, едва когато видя баща си в дома на учителката, то какво точно ще е в душите на тия хлапета, настанени да чакат в полицията?

Накрая се изкушавам да кажа три неща. Едното е, че отдавна съм простила на нашите, че тогава ме забравиха. Второто е, че от сърце благодаря на учителката си (г-жа Недялкова), която онази вечер ме прибра у тях. И третото е да припомня на педагозите, стигнали дружно до въпросното решение за сплашване на закъсняващи родители, че първото задължително условие в тяхната работа е да мислят кое е най-добро за децата.