Родителите можем да бъгнем децата си всякак – би трябвало да си го знаем. Понякога ги „белязваме“, без дори да се усещаме. Това го е правил всеки, който е общувал по-трайно с деца.
Колкото и да се стараем, децата ни ще носят негативния ефект от комуникацията с родителите си дълго през живота си. Все пак е добре да се опитаме да намалим малко зловредния резултат. Някои от нас например не се усещаме, че ако се държим с малките като с възрастни, ги смачкваме малко или повече. Да, всяко дете иска да е по-голямо, обича да се прави на пораснало и се чувства готино, ако му кажеш, че изглежда примерно като на девет, а все още е само на осем.
Също така винаги е добре децата да получават от нас необходимото човешко уважение, а да не се държим като с инфантилна животинка с тях. И все пак има няколко неща от държането с тях като към големи, които е добре да избягваме изцяло.
Ето няколко от тях:
Споделяне на проблемите ни
Важно е да оставяме собствените си проблеми за споделяне пред други възрастни хора. Жалко е, ако няма пред кого да изразим разочарованието, отчаянието, обидата или страховете си. Нека обаче не забравяме, че децата ни не са тези, пред които трябва да го правим. Най-вече когато става дума за проблемите, които имаме с другия родител.
Ако същото нещо бихме споделили с приятел(ка), родител, партньор, значи то не е за пред детето ни. Пред малките е окей да кажем, че сме изморени например и толкова. Нека не се опитваме да търсим тяхната подкрепа или изслушване, защото те не могат да направят нищо за нас.
Най-хубаво е да ги оставим да си бъдат деца. Иначе бъгването им не само е гарантирано, но ще бъде доста сериозно и дълготрайно. Ние трябва да сме тяхната опора, а не да я търсим у тях. С децата си може да разискваме само някой проблем помежду ни и да се разберем като родител и дете, не като възрастни.
Приятели?
Не! Децата ни не са ни приятели. Ние не сме техни приятели. Имаме си роли – те са децата, ние сме родителите. Всеки, който се хвали, че на първо място е приятел с детето си, рискува да отглежда едно объркано дете.
Знаем клишето, че децата се нуждаят от граници. И ние сме тези, които им ги поставяме. Това не може да се случи между приятели. Да ни имат доверие, няма общо с приятелството. Защото, ако на 12 ни разказва за гаджето си и как искат да правят секс, или да прекъсне училище, за да замине да живее на село, какво? Ще си говорим приятелски ли? Ооо, не! Тук родителската роля е много по-важна.
„Не“ на иронията
Сарказмът, иронията, ехидните забележки не са разбираеми за децата. Те не схващат смисъла в шегите, които им отправяме – шеги, които бихме метнали и към нашите приятели, колеги, познати. На децата те им действат просто като проявено неодобрение и нехаресване от наша страна, приемат го като критика и отхвърляне. Чувстват се непълноценни и самотни. Понякога в тези шеги се съдържа и чиста проба обида.
Нито едно дете няма да го мотивира реплика от типа на „Ааа, виждам аз колко си познал(а) отговора на задачата по математика. Ма то си един цял Айнщайн, бе!“ или „Така хубаво си си измил(а) ръцете, че явно това кафявото по тях е просто символ на чистота“. Все едно дали са придружени с хилене от наша страна или не.
Още по-съкрушително за децата е, ако такова поведение демонстрират и двамата родители. Може да звучи преувеличено, но не е. Ако са ни толкова важни шегичките пред децата, нека да са абсолютно разбираеми и директни, без ирония, сарказъм и ехидност. Ако последните три са ни наистина важни, нека да ги използваме изцяло спрямо себе си.
Затапване
Споровете с децата може да изглеждат както забавни, така и досадни, но обичайно са излишни. Добре е или да приемем тяхното мнение, или да наложим своята гледна точка в ролята на родител.
Още по-малко има нужда от спорове и „дебати“, в които да се държим с детето като към наш приятел, колега, познат. И да се опитваме да се изкараме по-остроумен, по-информиран, тарикат, „мъдър“ и интересен, като ги затапваме. Децата (преди да станат пубери) така или иначе малко или повече ни приемат за по-знаещи и по-можещи и няма нужда да се доказваме пред тях със затапвания, с които отново ги караме да се чувстват глупави и необичани.
И повярвайте, едва ли на някого изглеждаме остроумен, ако затапваме децата си. Не би било нищо повече от заяждане.
Да ги оставяме ли да решават за всичко?
Бихме го направили, защото ги уважаваме като човешки същества. Като по-големи, отколкото са. Да, ама не.
Точно ако ги уважаваме, трябва да знаем какво е по силите им и какво не е. Няма проблем да оставим малкото човече самичко да избере как да се облече, особено ако иска то да реши – дори да е на три, дори да имаме друго мнение и стилът му в този случай да не е като за модно списание.
Не е ОК да го оставим самичко да преценява кога да си ляга, колко дълго да гледа детски, дали да яде кетчуп с много майонеза или майонеза с много кетчуп. Имаме си отговорности. Нека си ги спазваме.
Вижте още:
Възпитание, самочувствие и агресия при децата: говорят психолозите
