Къде сбъркахме с децата?

| от Мария Панайотова |

Те са две момичета – на пет и на три години. Ние – двама средностатистически родители. И въпреки че пубертетът е далеч на хоризонта, ако не броим „бебешкия“ и някакви други подобни, конфликтите вече са налични.

Въпреки нашите огромни усилия те да бъдат здрави, нахранени, красиво и модно облечени и да имат достатъчно играчки, шоколади и разнообразни забавления, нашите деца са перманентно недоволни.

Вероятно, намирайки се в състояние на свръхзадоволеност,  нашите деца не могат да оценят нещата, които притежават.

Най-пресният пример е игра на снега. Събуждане сутрин. „Вали сняг, искаме сняг, искаме навън“. „Ето идеалната здравословна възможност за малко по-чист въздух из софийския смог, мисля си аз и извиквам на пожар брат ми, който да дойде преди залез слънце в 4 часа. Отзивчивият вуйчо зарязва всичко и чинно се отзовава.

Двете госпожици са екипирани с космонавти, суитчъри, шапки, шалове (за да не настинат), а в джобовете имат по един чифт резервни ръкавици за смяна като се намокрят. Голямата леко се мръщи, защото гащеризонът е син, а не розов, но заключава, че като й умалеел, щяла да си купи друг.

Най-накрая след 20 минутно обуване на апреските и цялата екипировка, групата тръгва. Два часа се пързалят с шейна и правят три снежни човека.

Очаквам ги трепетно с мисълта как като една добра майка съм осигурила здравословна и приятна разходка на децата, които ще се върнат уморени, със зачервени бузи, доволни и щастливи. Но не би…

Ревът оглася входа и се чува чак до втория етаж. Тригодишното е седнало на стълбището и рита с крака, огласяйки целия квартал. Вуйчото се опитва да го увещава с добро, с лошо, с дърпане и теглене, но то не мърда. Каката е недоволна, защото се спънала с шейната и изяла топка сняг. След упорити усилия, равносилни на 20 минути във фитнеса най-сетне и малката е вкъщи, тя не иска да се прибира, защото й се остава на снега и никакви увещавания и обяснения не помагат. Решава да продължи мощното реване, изразяващо опит да се наложи в коридора. Вуйчото е стъписан и се чуди кой го би по главата да идва в тоя студ, за да извежда племеничките и вероятно решава, че това ще им е за последно.

Най-накрая малката се успокоява и заспива. Може би просто е била уморена. Междувременно сестра й реве, чувствала се пренебрегната.

А аз се чувствам потресена, че в тези деца няма никакво чувство на благодарност, а всичко се приема за даденост. Решавам, че ще последват сериозни обяснения и наказания.

Проблемът е, че децата не разбират от думи. Или поне се правят, че не разбират. Те искат всичко, тук и сега и логиката на възрастните, изморени от живота, които напразно очакват едно „Благодаря, мамо“ е твърде далеч от тях. Трябвало те да решават, което означава цял ден гледане на детско и реклами на You Tube, вместо обяд зрънчо и шоколад, никакво спане следобед, защото това е пълно губене на време и забавления нон стоп, включващи купуване на нови и нови играчки. Ученето и прибирането на играчки са ненужни дейности, а родителите са подфункция на роботи, длъжни да слугуват на децата.

Дъщерята на един приятел му беше заявила в една инфарктна сутрин, когато бързешком я бе завел на детска градина: „Вие с мама само ме храните, нищо не правите за мен“. Тя недоволстваше, че при минус 5 градуса, баща й не й е дал рокля, а я е завел с анцунг.

След като между Коледа и Нова година моите деца всеки ден получаваха различни подаръци от кого ли не, придружени с лакомства, малката каза: „Дядо Коледа нищо не ми донесе, само една кухня“.

Затова не ни остава нищо друго освен да дишаме дълбоко и да усвоим основите на дзен медитацията. Голямата епична битка с малчуганите тепърва започва, а в нея родителите винаги са победени, тъй като каквото и да правят, все грешат.

Децата няма да оценят нашите усилия за тях, но това не ги обезсмисля, разбира се. Поне, докато един ден те самите не станат родители. Само тогава ще разберат изтерзаната ни душа.

 
 


Повече информация Виж всички