Ако можеше колата да се качи по стълбите и да закара детето до чина - идеално!
Някъде през миналия век, когато тръгвах за училище, никой не ме изпращаше. Не до ъгъла, изобщо.
Просто си изпивах чая, вземах си чантата и тръгвах.
Баща ми подвикваше от кухнята: "Да не си забравиш ключа!" - и това беше. Нямаше драма, сбогуване и "това да направиш-онова да не правиш".
По пътя естествено се събираха останалите деца от квартала и вкупом се изсипвахме в двора на училището.
Никой не ме и прибираше - след часовете просто си тръгвах по улицата и се прибирах.
По пътя до първото ми училище нямаше улици за пресичане, при второто вече имаше, но когато се съберем десетина деца, пресичахме заедно, а шофьорите бяха толерантни, въпреки че нямаше пешеходна пътека.
В началото на този век аз водех и вземах сина си до края на трети клас. Не за да не се загуби из квартала, а за компания и да си говорим.
Това си беше нашето време - да си разкажем какво се е случило, да се оплачем, да се посмеем...
Не с кола, пеша ходехме, в зима, студ, дъжд и всякакви обстоятелства - ходехме си заедно, заедно изтърпявахме несгодите и стигахме до заветното училище
Имаше родители, които си возеха децата с кола, но така и не видях смисъл в това действие. А някъде в началото на 4-ти клас детето само ме помоли да престана да идвам с него до училище, защото вече може сам.
И аз с тъга се съгласих - ясно е, че може, живее в квартала откакто се е родил, но е ясно и, че вече няма нужда от нашите разговори...
В наши дни, буквално вчера, сутрин между 7:30 и 8:00 ч. пространството около училищата и детските градини е хаотично, изнервено, задръстено и абсурдно.
Автомобили спират на аварийни светлини върху пешеходни пътеки, в кръстовища или директно по средата на платното.
Ако можеше колата да се качи по стълбите и да го закара до чина - идеално!
Другите автомобили просто си спират и чакат. Докато вътре в колата или през прозореца се разменят последните десет загрижени фрази, отвън други хора чакат своя ред за спиране пред входа, изнервят се и слушат чуждите инструкции:
"Хайде, маме, чао, и да си изядеш закуската!"
"Хайде, приятен ден, и да внимаваш в час!"
"Чакай, дай една целувка!"
"И да не тичаш по коридора!"
"Ако ти стане студено, си облечи якето!"
"Взе ли си всички тетрадки?"
Добре де, живеем в други времена, светът е много различен, но инструкциите в последния момент, извикани през прозореца, все така са страшно глупава идея по хиляда причини.
Защо го правят родителите? Защо интелигентни, възрастни хора блокират десетки себеподобни, за да изрекат на глас неща, които детето чува за стотен път?
На първо място, това не се прави заради детето, прави се, за да си каже родителят: "Аз съм добър и грижовен родител, закарах го до входа на училището и му казах всичко важно преди да тръгне."
Родителски страхове винаги е имало и ще има - от интензивния трафик, от бездомните кучета, от непознати, от лошото време, от лошите хора...
От това, че е извървяло 100 метра по тротоара, детето няма да се научи да пресича безопасно, няма да изгради усет за дистанция и няма да придобие инстинкт как се реагира пред агресивен трафик или невнимателен шофьор.
Нито пък ще усети осезаемо грижа или дълбока връзка с родителя.
В стремежа си да спестят на детето всеки потенциален риск или усилие, родителите го лишават от първите му естествени уроци по самостоятелност.
В резултат отглеждаме поколение, което трудно се ориентира в реалния свят извън семейния автомобил.
От гледна точка на детската психология и когнитивното развитие, този сутрешен театър през прозореца е не просто безполезен, а абсолютно контрапродуктивен.
Детето слиза в хаос, около него има шумни коли, други деца, бързащи хора.
Всичко, изкрещяно през прозореца в такъв момент, просто не достига до него и остава "бял шум".
Денят на възрастния е пълен с несигурност, а училището и градината са среди, над които родителят няма пряк контрол. Задържането на детето с още пет секунди и даването на последни инструкции създават фалшива илюзия за контрол.
В съзнанието на тревожния родител изречената фраза "И да внимаваш!" действа като магическа застраховка, която ще предпази детето през следващите осем часа.
Получава се социален парадокс: родителите качват децата си в коли, за да ги защитят от колите на останалите родители.
Тъй като пространството пред училището е изключително опасно и натоварено именно поради стотиците спрели на аварийни автомобили и бързащи шофьори, дори по-спокойните и уравновесени родители се плашат и също сядат зад волана.
Има го и моментът "Всички така правят" и стремежът да не се отличим много от приетото за обществена норма.
Така системата сама затяга примката си и колкото по-опасно става заради колите, толкова повече коли се редят пред входа на училището.
Какво всъщност губим в сутрешната тапа?
Когато сутрешното тръгване за училище се сведе до прескачане от задната седалка направо на тротоара пред входа, и двете страни губят нещо съществено:
Детето губи правото си на собствен преход.
То бива пренасяно като обект от една контролирана среда (дома) в друга (училището), без време за пренастройка, без възможност да разсъни тялото си с ходене и да усети града с краката си.
Родителят губи шанса за истински разговор.
Петте секунди викане през сваленото стъкло, докато зад теб свирят с клаксони, не са разговор. Те са просто неврастеничен опит за успокояване на собствената гузна съвест.
Градът губи базово уважение.
Когато собственият ти комфорт и твоята микро-драма са поставени над правото на останалите да се придвижват нормално, ти даваш на детето си най-лошия възможен пример за гражданска култура.
"Училищните улици"
Повечето училищни сгради у нас са проектирани през миналия век за коренно различна градоустройствена и обществена реалност. В тях не е предвидена каквато и да е логистика за кратък престой.
В редица европейски градове този проблем се решава чрез зони от типа Kiss & Ride (специални джобове за бързо слизане за 30 секунди без паркиране) или чрез концепцията за "Училищни улици", при които улицата пред входа се затваря за автомобили за 30 минути сутрин.
У нас подобни решения все още са изключение.
Без ясна организация на пространството, всеки шофьор спира там, където го отведе импулсът за собствено удобство.
Ако оставим настрана сутрешното изнервено състояние на родителите обаче, големият проблем остава.
Поне докато не осъзнаем, че малко ходене пеша сутрин още на никого не е навредило, дори напротив.
Пробвано е, и работи.
