Емоционалните граници – враг №1 на Тутраканската селищна система

| от Лора Младенова |

Пробвали ли сте някога да откажете нещо на семейството си, да кажете „Не“? Обаче не в някоя от традиционните оправдателни и отлагателни форми като „Не сега, малко по-късно“, „Не, защото тези и тези неотложни обективни обстоятелства в момента, за огромно съжаление, ме възпрепятстват“, „Изключително много се извинявам, но съм тежко болен, а и у нас падна Халеевата комета и трябва да разчиствам хола след нея, приемете смирените ми почитания, ще се реванширам!“. Чисто и просто „не“. „Не“, защото не искам. „Не“, защото така.

Ако сте го правили, то имам новина за вас. Вие сте лоши синове и дъщери. Лоши братя и сестри сте. Вие сте егоисти. Вие сте мързеливи. Вие сте неблагодарни. Вие сте безотговорни. Вие сте слабохарактерни. На вас не ви пука за никого. Но те ще умрат някой ден и вие ще видите тогава.

Ще съжалявате, че не сте прекъснали вечерята си навън, концерта, на който сте, първата си среща, за да вдигнете телефона на роднините си, да чуете как е минал денят им в подробности и да ги успокоите, че сте с достатъчно дебели чорапи. Ще съжалявате, че не сте останали будни цяла нощ, за да разисквате тревогите им, когато се притесняват от нещо. Ще се разкайвате, че не сте се престорили, че всичко е наред, че всяка обида се преживява, че всяка токсична ситуация у дома ви устройва, само в името на това да цари мир и разбирателство около семейната трапеза, която се възвисява върху килима в дневната, същия онзи килим, под който замитате всичко неудобно. Ще изпитвате дълбоки нравствени угризения за всеки един път, когато сте си позволили да покажете реалните си емоции по дадена тема, вместо непременната отзивичва усмивка, която се очаква от вас. Ще се мразите, задето не направихте желаната сватба с 200 гости и отказахте да поканите леля Драганка от първия етаж – всеки знае, че сватбата е за роднините. Ще се проклинате, дето не кръстихте внука Станчо, на дядо му – всеки знае, че детето, освен мамина отмяна, е, за да се радват бабите и дядовците. Няма да си простите, че сте предпочели да прекарате някой празник с партньора или приятелите си в Родопите, вместо на традиционното семейно събиране, на което да чуете подробния разбор на всичко, което грешите в живота си, гарниран с неодобрителна почуда защо, по дяволите, продължавате да си наливате вино. Ще живеете със стигмата на всяка изискана от вас услуга или жест, молбата за която погрешно ви се е сторила като въпрос, който може да има повече от един отговор.

Как така „не“? В какъв смисъл?

Нима не трябва на първо място да се погрижите за емоционалното здраве на абсолютно всички останали, освен единственото, за което реално сте естествено длъжни да носите отговорност – собственото си? Те го направиха за вас, не го забравяйте.

Поставянето на емоционални граници не е заложено в традиционното ни детско възпитание.

Дори напротив – приема се като нежелано и недопустимо поведение, в разрез с общностното и семейното, в разрез с любовта. В самолетите казват да поставим кислородната си маска, преди да се впускаме да помагаме на другите пътници. В самолетите грешат.

Нашата култура е култура на саможертвата. На непоисканата саможертва. На непоисканата саможертва, за която трябва да сме благодарни. На непоисканата саможертва, за която от благодарност сме длъжни да отговорим с други саможертви, също така излишни, също така непоискани. Поставянето на емоционални граници изключва това.

Още от най-ранна възраст масово сме възпитавани чрез метода на емоционалното изнудване, вероятно от хора, които вече са били възпитани по същия начин. Вероятно неумишлено, но за сметка на това резултатно. Аргументите, с които сме принуждавани да предприемем дадено действие или бездействие, не са аргументи на логиката и полезността, а на чувството за вина и дълг, не са съобразени с личните ни особености, усещания и нужди.

Изяж си всичко в чинията, защото толкова се постарах да сготвя, станах призори.

Ако не искаш да гостуваш на баба си, ще я обидиш.

Как така ще покажеш на близките си, че не ти е приятно да те прегръщат, мачкат, стискат, щипят, целуват, докосват – ами нали ще ги засегнеш? (Нека само си представим как се проявява на практика този модел на възпитание в по-зряла възраст!)

Трябва да облечеш тениската, която леля и чичо ти подариха, какво като не ти харесва – ами нали ще ги натъжиш?

Няма значение, че не ти е студено и се потиш, облечи си още един кат дрехи, иначе майка ти ще се тревожи.

Не може да откажеш на татко да ходиш на уроци по тенис, той ще се натъжи.

Каза ли вълшебната думичка „благодаря“? А вълшебната думичка „моля“? Иначе ще ни засрамиш.

Ако оценките ти през този срок са лоши, много ще ни разочароваш.

Ако ме обичаш, няма да ходиш на това излизане и ще си останеш вкъщи.

Няма да сме никак доволни от теб, ако продължаваш да излизаш с тази компания.

Как така ще ни притесняваш с външния си вид, с политическите си убеждения, с предпочитанията си, с действията си, с обзавеждането си, с личния си живот, с изборите си, които не съвпадат с нашите – та това подсъзнателно е критика към нас, които те съдадохме и отгледахме от ей такова парче месо.

След всичко, което сме направили за теб, нямаш право да не ни слушаш, да не ни харесваш, да не ни обичаш, да не се съобразяваш с нас, да не ни демонстрираш привързаност и уважение, да не ни връщаш жеста, да ни натоварваш със своето несъвършенство, с проблемите си, с тъгата си, с несъгласието си.

Такава е и литературата, която изучаваме – литература, в която дъщерята жертва личните си избори, за да не посрами баща си, а синът никога не се отделя от родния дом изцяло, за да не натъжи майка си. Литература, в която Катерина от „Железният светилник“ позволява да бъде отровена, за да спаси семейното име, лирическият герой на Ботев се извинява на майка си за революционния си път, а Елка от „Гераците“ търпи и преглъща до последния си дъх всички семейни унижения, защото основни семейни добродетели в патриархалната общност са преглъщането и търпението.

Традиционното семейство ще направи всичко за теб, освен да те приеме, и ти трябва да отвърнеш със същото, независимо дали го приемаш. Емоционалните граници не биха допуснали да действаш така, те спират наследствените натрупвания на очаквания в семейния ни модел, враждуват с устоите на „Тутраканската селищна система“.

Ако сте възпитани в такива ценности, вероятно не умеете нито да комуникирате искрено, нито да вярвате в себе си, нито да се отстоявате.

Подсъзнателно усещате, че във всяка една потенциално конфликтна ситуация от вас се изисква основно да не нараните другите, а за целта единственият избор, който ви остава, е да нараните себе си, но без да го показвате. Единствено така ще можете да бъдете сигурни, че няма да обидите, разстроите, засрамите и ядосате никого. И че няма да бъдете наказани – със сълзи, с мълчание, с дистанция, със сарказъм за това, дето все вие сте толкова специални. В такава среда е невъзможно и да споделите спокойно, ако боледувате, ако страдате, ако някой ви причинява нещо лошо, ако развивате зависимост или психически проблем – ами нали другите ще се разстроят, (същите други, които не са спали заради вас!), и ще ви наложат посочените по-горе наказания. Освен ако просто не сте на линия и не се усмихвате. Този манталитет се пренася далеч отвъд стените на семейния дом и засяга всички форми на социални отношения в човешкия живот.

Манифестът на липсващите емоционални граници се заключва в словосъчетания и поведения с посланията „както кажеш“, „когато кажеш“, „където кажеш“, „каквото кажеш“, „няма проблем“ и „разбира се, че съм винаги на линия“, чрез които човек още от дете до отдавна зрялата си възраст се бори за повече приемане, повече внимание и повече любов.

Парадоксалното обаче е че ние самите изпитваме повече любов, уважение и приемане, към хората, които притежават липсващите ни емоционални граници. Хора, които казват „не“. Хора, които казват „не“ на нас. Емоционално недостъпните и емоционално предостъпните хора лесно се надушват помежду си, като онези прословути крастави магарета от пословицата, но сборът им не ражда здравословносто средно аритметично, а просто следващото емоционално объркано поколение.

Парадоксалното при липсата на емоционални граници е и друго – от нея никога няма доволни. Всяка отстъпка ни свива още крачка назад в себе си и води следваща, по-голяма след себе си, докато не ни остане поле да функционираме. Защото неналичието на граници не предполага съществуването на понятие за достатъчност.

А вие днес казахте ли вълшебната думичка: „не“?

Вижте още: 

Как да покажем уважение към едно бебе? (И защо)

 
 


Повече информация Виж всички