Еднаква ли е майчината любов към децата

| от Мария Касимова |

Само дете съм. Родено в семейство на артисти, на които и то, клетото, им беше в повече. Растях сама и заобиколена от всякакви играчки, с които да запълвам липсата на детска компания. Развивах въображението си, четях от малка, живеех с живота на възрастните около мен, страхувах се от тъмния ъгъл в стаята си и мразех неосветени места. Често си представях, че имам сестра или по-голям брат. Тя се появяваше като мечтание, когато имах да си играя с някого, а той – когато се нуждаех от защита. Още тогава, на има няма 6-7 години, реших твърдо, че един ден, когато стана голяма жена, непременно ще родя повече от едно дете.

Четиринайсет години по-късно детското ми намерение вече беше факт – бях станала майка на две дъщери. Имах две деца, които бяха пълни сестри и имаха съвсем еднаква връзка с мен и баща си. Точно тогава някъде вzех за първи път да се замислям за любовта си към тях. И по-скоро за това дали тя е еднаква и към двете – така силна, толкова постоянна и непоколебима. Да се вторача в точно този аспект на родителските си характеристики определено ми помогна фактът, че самата аз бях расла като само дете – когато си Детето в семейството, нямаш съмнения относно любовта на родителите ти към теб, защото няма с кого да я делиш. От друга страна обществото априори посочва самотното дете в семейството като егоист по природа, така че вече като майка на две хлапета, взех да се замислям и за смисъла на тази стигма.

Докато бях бременна с второто дете, по едно време усетих, че изпитвам чувство за вина. Необяснимо, но постоянно – все едно се готвех да изневеря на първородното, като поделя любовта си към него с някакво ново, неидентифицирано и съвсем неясно още дете. Впоследствие, когато бебето се роди, разбрах, че страховете ми са били смешни. Шестгодишната ми тогава дъщеря не оваканти мястото си в сърцето ми, нито пък трикилограмовото ми новородено се опита да го обсеби. Любовта там не се оказа нито лимитирана, нито подлежаща на разфасоване, премерване и разпределение. Просто си беше любов към децата ми – пълна, цялостна, неоспорима и към двете, напълно еднакво.

Така продължихме да живеем всички. Момичетата растяха, постепенно се превръщаха в двама различни големи хора и моето присъствие в този процес ставаше все по-невидимо и неуловимо. Говориш еднакви неща, възпитаваш в едни и същи ценности, все си си ти с начина си на живот, идеите си и емоционалната си култура, а в един момент се изправяш пред две коренно различни персони, които… ами които продължаваш да обичаш абсолютно еднакво. Но които, въпреки тази любов, не са и не могат да са ти еднакво близки.

В мига, в който започваш да осъзнаваш, че децата ти са изградени, самостоятелни личности с характери, разбираш и наистина в какво се състои родителската любов. И че най-безумната грешка, която правим като родители на повече от едно дете, е да смятаме, че равномерното разделяне на всичко – време, емоции и финанси – е доказателство за еднаквата по сила и качество любов, която изпитваме съм тях. Това е задължението ни като родители – да не подценяваме, ограничаваме или игнорираме едното дете за сметка на другото. Това обаче не значи, че трябва да се чувстваме виновни, ако просто характерът на едното от децата ни е по-близък, ако с него разговорът ни е по-съкровен, ако мислите ни са по-често в синхрон, а погледът ни към живота е подобен. Отне ми много време и работа, за да приема факта, че собствените ти деца също са хора с комплекс от качества или негативи, които влизат или не в унисон с нашите собствени. И че в това няма нищо осъдително, защото точно това е принципът, по който избираме приятелите си или хората от нероднинското си обкръжение. Не избираме родителите и роднините си, но въпреки това ги обичаме. При това такива, каквито са.

Същото е и с децата ни – не ги избираме и не можем да режисираме точно какви хора да станат. Няма как насилствено да ги приемаме за “приятели”, ако не чувстваме точно тази привлеченост, която имаме към приятелите си. Но въпреки това определено и винаги ще ги обичаме. Просто защото това са си нашите деца и тази любов не прилича на никоя друга. Тя има други измерения и тече по съвсем различна логика. Тя може да допусне да не си особено възхитен от големия човек, в който е пораснало детето ти, но да го обичаш точно толкова безусловно, колкото обичаш и другото, чийто характер толкова ти допада. И това не само не е осъдително – то е напълно нормално.

 
 


Повече информация Виж всички