Сигурно сте чули, че вчера лекари от Пазарджик са спасили двегодишно дете, което е погълнало ключодържател от пакет със „Зрънчо“. Естествено, гадните неща се случват, включително без никой не е виновен. Но инцидентът все пак повдига някои въпроси.
Единият от тях е „Кой маркетинг виртуоз, по дяволите, даде на производителите на „Зрънчо“ идеята да пъхат играчки в храна, предназначена за деца?“. Първо, нахвърляните в храна предмети не се вписват в концепцията за хигиена. Дори когато са в защитни опаковки, но особено когато просто се въргалят в храната.
Ако семейството от Велинград, което е потърсило помощ за детето си в пазарджишката болница, живееше в Щатите, случката вероятно щеше да им оправи живота финансово за три поколения напред.
Второ, малките деца не са гении. Те бъркат в контакта, изскачат на улицата, катерят се по места, от които ще паднат, и лапат всевъзможни неща, които не стават за ядене. Имат инстинкт за самосъхранение колкото лъжица за сладолед. И ако бъдат оставени на собствената си воля, ще се хранят единствено със сладолед.
Което ни води до втория въпрос. „Защо двегодишните деца трябва да се тъпчат със „Зрънчо“?“.
Естествено, всеки, който се е сблъсквал с „тодлър“ е наясно, че тези малки чудовища имат семпъл, но доста ефективен арсенал от средства, с които да постигат целите си. Той може да включва рев, рев с тръшкане или рев с тръшкане И захласване.
Захласването, за блажените незапознати, или т.нар. афективно-респираторен пристъп, е гледката на детето ви, което спира да диша, пребледнява или посинява и се отпуска в безсъзнание. Някои деца го правят без да искат, в състояние на много силен страх или болка, но има факири, които се научават да използват екстремно стресиращото преживяване като начин да получат това, което искат.
Бебешките пубери са пределно категорични в желанията си и изкушението да им дадеш това, което искат, за да млъкнат, е голямо. Те могат да мрънкат с часове. Могат да висят на краката ви и да ви гледат умолително като гладни кокер шпаньоли. Могат да вият като вълци в нощта или да повтарят мамомамомамо или татитатитати до колапс. Могат да лежат на земята в знак на протест или да крещят в средата на многолюден хипермаркет, докато не дойде полиция.
И все пак, колкото и страховити да са двегодишните деца, а те безспорно са такива, родителите би следвало да удържат някои фронтове, като един от смислените такива е яденето на вредни храни.
Вярно е, че „едно време“ ядяхме пастет, „холидейки“ и едни особено екзотични ледени близалки в различни цветове, които сигурно са съдържали почти всички познати отрови в света освен цианкалий и кураре. Но това не е оправдание да позволяваме на децата си да набиват „Зрънчо“ до умопомрачение. Все пак, „едно време“ нямаше детски столчета за кола, но сега не возите детето си без колан на предната седалка, нали? Едно време са давали на децата попара с вино, за да спят добре, но сега вероятно не го правите. Едно време, също така, много двегодишни тичахме из соц апартаментите си с мушкато забодено в задника против запек, но сега има чудесни свещички, които се справят с този проблем по по-малко унизителен начин.
Но да се върнем на храненето. С тръгването на училище децата така или иначе ще се сблъскат с порочния чар на мазния чипс и локумените вафли, но докато са що-годе под родителски контрол, защо да не ядат малко по-нормално?
Не ме разбирайте погрешно. Не става дума за крайности. Познавам жена, чието дете на 11 години никога не беше опитвало шоколад и мисля, че тя е пълен идиот. И няма нужда сами да отглеждате зеленчуците, които да пасирате на здравословна супа, нито да пазарувате само био продукти са стотици левове.
Но чак пък „Зрънчо“…
Важното е, че детето, погълнало играчката, вече е добре. Всичко е добре, когато свършва добре. Но ако можем да предотвратим нещо, с което да предпазим децата си и да пощадим психиката си, защо да не го направим?
