Днес много често се говори за децата с аутизъм. Постоянно чуваме следните фрази: „децата с аутизъм не желаят да общуват с другите”, „децата с аутизъм живеят в свой собствен свят”, „децата с аутизъм са много надарени”…
Всички тези думи обикновено идват от специалисти или хора, „запознати” със състоянието поради една или друга причина, а целта е повишаване на информираността за състоянието. Колко по-информирани сме, обаче?! Това, че говорим за аутизма е чудесно. Въпреки това все още има хора, които смятат, че той е нещо заразно и чуват думичката за първи път.
Изглежда не правим достатъчно. Също така думите предавани от уста на уста често биват изкривени и до хората достига погрешна представа. Родителите на тези деца все още се сблъскват с неразбиране от страна на роднини, приятели, учители или случайните минувачи по улиците и в магазините. Тези родители продължават да чуват болезнените думи „детето ви е много невъзпитано” или пък „колко разглезено дете е това”. Вероятно причината криеща се зад тези думи е отново липсата на информация или едно от често срещаните погрешни твърдения- „аутизмът се лекува”.
Ако аутизмът се лекува, тогава защо наистина тези родители не са излекували децата си?!
Проблемът не е толкова в многото информация или липсата на такава, а в начина й на пресъздаване, както и в начина, по който тя се възприема от другите. Казват „децата с аутизъм живеят в свой собствен свят”. А дали някой някога се е замислял над това, че тези деца общуват и с поведението си? Някои от тях не говорят, но пък използват други начини за привличане на вниманието ни или пък за постигане на целите си. Нима това не е общуване?! Да, има и деца, които наистина не проявяват никакъв интерес към околните. Те са способни да седят сами с часове наред и да не потърсят съдействие или внимание от никой около тях. Това, което забравяме е, че както сред нас няма един с един човек, които да си приличат напълно, така и хората с аутизъм са различни.
Има деца с аутизъм, които не изпитват потребност да общуват с околните и въпреки усилията на специалистите, те ясно заявяват (тези от тях, които могат да го кажат гласно) „аз не искам да имам приятели”. Те не изпитват нужда да споделят своите преживявания с друг, не се интересуват от чувствата на другите, не могат да изпитат и покажат емпатия. Но знаехте ли, че има и деца, които много усилено се опитват да общуват с нас? Те задават въпроси на другите, следят техните реакции, провокират другите с думи или поведение, за да видят определено лицево изражение или пък да чуят определени думи, търсят отговори на многото си въпроси.
Разбира се, качеството на общуване отново може да не е такова, каквото бихме очаквали от други деца на тяхната възраст, но и не можем да кажем, че отсъства. Вие знаехте ли, че има и такива случаи?! Може би не знаехте. И това вероятно е така, защото говорим за „децата с аутизъм”, слагайки ги под общ знаменател. Това е същото като да кажем, че хората са много социални. Има и хора, които предпочитат да прекарват дните си сами вкъщи, биха избрали една хубава книга пред шумна тълпа… Хората са различни, а когато говорим за децата с аутизъм забравяме за това.
Факт е това, че аутизмът се характеризира с определени особености. Хората с аутизъм демонстрират затруднения в общуването, имат специфични интереси или стереотипно поведение, но не това трябва да е информацията, която да се опитваме да популяризираме. Често чуваме как хората с аутизъм нямат добър очен контакт, защото не гледат другите в очите. Да, повечето от тях нямат добър очен контакт, но той може да се изразява не в липса на такъв, а в прекалено втренчване в околните. Има деца и възрастни с аутизъм, които буквално се бутат в лицето ти, когато говорят с теб и това за тях не е проблем. Ако кажем, че хората с аутизъм не гледат другите в очите, отново ще изпратим погрешно послание до тези, които все още не са запознати със състоянието. И следващият път когато тези хора срещнат някой, който се държи неестествено, гледа ги вторачено и им задава много въпроси, те ще си кажат „този е луд”. През ум няма да им мине, че човекът може да демонстрира аутистични симптоми, след като „децата с аутизъм не искат да общуват с другите и не гледат в очите”.
А какво ще стане ако знаем повече за състоянието? Дали нещо ще се промени?
Все още не знаем до какво би довела по-добрата информираност на хората и дали те биха били по-толерантни към „различните” от нас. И тук също срещаме различия в разбирането на думата „толерантност”. Някои биха сметнали, че да бъдат толерантни означава да премълчат това, което иначе биха искали да кажат на един човек, който общува по неприятен за тях начин. На вас случвало ли ви се е докато говорите с някой, този някой да скъсява постоянно дистанцията и вие постоянно да се оттегляте назад, а той да не разбира тези ваши невербални послания и стремежът ви да направите разговора по-приятен? Какво друго бихте могли на направите в тези ситуации?
Би било добре ако кажете на човека срещу вас, че не ви е комфортно да застава толкова близо. Така той би могъл да се съобрази с вашето желание, но ако не изречете тези думи, той може и никога да не разбере, че вие имаме нужда от нещо различно. Така е и с хората с аутизъм. Те няма да могат да раберат невербалните сигнали, които им изпращаме. Когато знаете, че човекът има особеностите на спектъра, обаче, дали бихте му казали нещо такова? Най-вероятно- не. Да сме толерантни не значи да замълчим. Да сме толерантни означава да разберем, че всеки човек е различен и да не го съдим за това по онзи груб и слагащ етикети начин.
Но да си толерантен не значи, да се преструваш, че всичко в този човек и неговия начин на взаимодействие с теб ти е приятно. Много хора мислят точно по този начин. Хората с аутизъм са също хора и трябва да получават нашата обратна връзка. Как иначе бихме им помогнали да бъдат част от този сложен и двустранен процес на общуване?
Това, което е най-важно да запомним е, че всеки човек е различен и не можем да говорим за група от хора като за едно цяло. Не трябва да съдим човек според диагнозата му, а да се опитаме да разберем него самия като отделен индивид със своите собствени силни и слаби страни, които може да са сходни с тези на други хора, не не го правят еднакъв с тях.
Текстът на Магдалена Данаилова е взет от сайта www.psiholozi.com с изричното съгласие на автора.
