Къща, пълна с деца, оживена от техния весел глъч и смях. Шум от десетки щъпуркащи крачета, обикалящи с безкрайна енергия навсякъде, тичащи, изследващи, играещи на криеница. Ръчички, които пипат навсякъде, пръсти, обзети от нестихващо любопитство да опознаят света и всеки предмет в него.
Представата за дом, напълнил се с усмихнати деца, е романтична, но в действителност присъствието на мъници на гости у вас обикновено протича със строг контрол върху пипащите детски ръце и завършва с дълго чистене на обелки от фъстъци, чипс, шоколад, котешки гранули и стъкла от счупена чаша.
Ако голямата цел на гостуването с деца е да съберете вашите енергични мъници с други такива, така че да ги изтощите, а вие, родителите да пийнете вино – всички ви разбираме добре. Само че, не всички хора имат деца, не всички искат да имат и в тази връзка, не всички си умират да чистят след вашите.
Някои родители не разполагат с помощ при отглеждането на децата си и така се налага да ги водят със себе си, когато гостуват някъде, дори самите те да не го искат. Такова гостуване в много случаи е повече натоварващо за двете страни, отколкото разпускащо време, в което да си поговориш с приятели. Още повече, когато домакините всъщност искат да се видят с вас, а не с децата ви, но нямат избор и трябва да ви приемат в комплект.
Други семейства пък живеят с представата, че всички обичат деца, особено техните. Такива двойки смятат за задължително техните приятели да обгрижват отрочетата им и неистово да им се радват. Да, приятелството предполага топли отношения с децата на вашите другари, както и компромиси. Но както можем да разберем и от един откровен разказ, публикуван в Cosmopolitan – приятелите ви не са длъжни да приемат деца вкъщи на гости, ако те самите не се чувстват комфортно с това.
Текстът е публикуван от Аманда Блум, след като се е сблъскала с чувството си вина, че не желае деца на гости у тях. Блум разказва, че се усеща като пълна гаднярка, когато споделя това, но пък се насилва да помни, че й е позволено сама да определя параметрите на собствения си живот.
Аманда Блум пише, че в последната си покана за брънч в дома си, е написала: „Само възрастни, моля“. Тя разказва, че домът й е малък, с остри ръбове, хиляди малки предмети и много ентусиазиран доберман.
Блум споделя, че политиката за гостуване без деца е изградена в последните 20 години, докато е общувала с приятелите си и тяхното потомство. С течение на времето децата са се появявали навсякъде – в салона за маникюр, на обяд, на вечери по женски, така че да бъде невъзможно да се осъществят разговори между възрастни. Тогава Аманда се научава, че трябва да каже какво мисли, дори това да е трудна тема.
Освен това, Аманда вярва, че й е позволено. Това е нейната къща, нейният живот. Да, има причини тя да не иска деца у тях – тесните коридори и многото тежки неща, поставени на ниско разстояние от земята, опитите на кучето да ти оближе ушния канал. Но истинската причина е друга – тя просто не иска децата да са там.
Аманда Блум харесва разговорите с възрастни, храната за възрастни, питиетата за големи. И дори много от приятелите й да я убеждават, че децата им са кротки и не пречат, тя не е съгласна.
На Деня на благодарността най-добрата приятелка на Аманда идва на гости с новороденото си. Блум затваря кучето в килера и наема бебешка кошара, изтърква пода и минава през килимите с парочистачка. И всичко минава добре – харесващите бебета си прехвърлят малкото от ръце на ръце, а по-малко заинтересованите тихо се оттеглят в друга стая. И всеки път, когато бебето случайно се озове в другата стая, групата се отправя в някаква друга посока. Получава се интересен социален експеримент.
Когато майката и бебето си тръгват, една от жените на партито въздъхва с облекчение, че вече не е нужно да следи всяка своя стъпка за играчки по пода. Блум също е доволна и въпреки че често се шегува, че е егоист, това е точно чувството, заформило се в нея. За нея това не е правилно – да бъде карана да се чувства зле, защото иска да ограничи детското гостуване.
„Предполагам, че гостуванията в домовете на приятелите ми ще включват и децата им. Коригирам езика и поведението си спрямо детското присъствие. Аз правя усилие, защото това е техният дом”, казва Блум. „Просто не обичам децата. Някои хора не харесват кориандър. Някои хора не харесват кучета, но никога не съм казвала: „О, но моето кучето ще ви хареса много!“, добавя тя.
„И усещам, че мозъците на моите родители са затрупани с пълна бъркотия от ангажименти и отговорности, за които аз не трябва да мисля, и които правят гостуването с деца второстепенен казус. Но как това е учтиво или приемливо?”, пита Аманда.
Все пак Аманда не се опитва да демонизира родителите. Тя разбира, че грижите за децата са скъпи и че хората, които имат деца, обикновено се радват те да бъдат около тях. Това, което не й е ясно, е предположението, че другите също трябва да се наслаждават на децата.
Ето защо, скъпи родители, трябва да бъдем нащрек. Грижите по децата ни и безкрайната ни любов по тях понякога не ни позволяват да видим, че не всички са на нашата вълна. Понастоящем много хора не искат, не могат, не е времето да имат деца и това е нещо, което трябва да приемем. И с цел да поддържаме приятелствата си, е нужно да се оглеждаме за знаците, които да ни подскажат кога децата ни са желани на гости и кога е редно да ги оставим в други доверени ръце. А ние да изпием по чаша вино и да си поговорим като възрастни.
