Детето се тръшка и рита – какво да го правим?

| от Стела Христова |


Както би казал видният български мъдрец Валери Божинов, когато един родител с малки деца си к’во му е, само един родител с малки деца си знае к’во му е. Проблемите по отглеждането на самото дете се мултиплицират и влошават от изтощението на родителите, финансовите трудности, промените в динамиката на отношенията и стреса на работното място.

Едни от първите въпроси, които психолозите обикновено получават от родителите на малки деца, са „не се ли справям“, „по-зле ли го правя от другите“, „имам ли нужда от помощ, за да не се проваля“.

Не се обвинявайте, ако усещате родителството повече като стрес, отколкото като удоволствие – при повече родители е така, отколкото биха си го признали. Нали знаете, особено в епохата на социалните медии, е важно да покажем, че сме feeling blessed. Независимо как се чувстваме всъщност.

Малките деца ритат, хапят, крещят, тръшкат се по земята за близалка, захарен памук или просто защото не им се прибира от вън, където пък переди това не са искали да излязат. И рано или късно идва този ден, който всички родители са казвали, че няма да дойде – те самите да изпаднат в истерия, да се ядосат и да се разкрещят на детето.

Научни доказателства показват, че бебетата се раждат с генетичен план, който до известна степен определя какви ще станат като поведение. Но дори еднояйчните близнаци пристигат на света с уникален темперамент – външен израз на това кои са те.

Генетиката и темпераментът на детето също се влияят от тяхната среда на развитие. От най-ранните дни на детето преживяванията, които имат със своите родители и лицата, които полагат грижи за него, влияят до голяма степен на социалното, емоционално, поведенческото и когнитивното му развитие. Тези хора са най-важните в живота на детето, защото то се развива и формира спрямо вниманието, което получава от тях.

Не всички майки и бащи, които изпитват проблеми с родителството, ще потърсят помощ и съвет от специалист, въпреки че би било по-добре да го направят. За тези, които се смущават от мисълта да поискат професионална помощ, ето как могат да си помогнат сами на базата на методите на работата на експертите.

Стъпка 1: Замислете се какви бяха вашите родители

Всичко винаги започва оттам. Необходимо е човек да анализира опита си със своите родители, дори това да е болезнено за него.

Когато родителите споделят негативен опит със своето семейство и с начина, по който са били отглеждани като деца, обикновено откриват, че механизмите им на гняв и емоционални реакции потварят точно тези на техните собствени родители.

Друг път родителите са толкова решени да не бъдат като своите родители, че отиват изцяло в другата крайност – например не създават никакви правила и рутина.

Децата, които са тревожни или обсебващи, често порастват точно такива възрастни и като родители са фиксирани в манията всичко да е подредено и да предпазят децата си от всяка възможна опасност.

Стъпка 2: Отработете си реакция за най-проблемните моменти

Психолозите тренират крещящите или гневни родители на начини да се успокояват и да отклоняват вниманието си от неща, които ги ядосват.

Децата, които виждат как родителите регулират емоциите им, се научават да регулират собствените си емоции и са по-способни да контролират собственото си поведение.

Нерегулираните емоции, от друга страна, могат да доведат до това детето да удря, хапе и рита, защото не е в състояние да се успокои, или защото удрянето, хапането и ритането гарантира, че родителите няма как да не му обърнат внимание.

Стъпка 3: Дефинирайте желаните поведения, които искате да видите от детето

Родителят трябва да знае какво иска, ако ще се опитва да постигне прогрес в отношенията с детето си и да повлияе благотворно на поведението му.

Родителите обикновено могат да идентифицират нещата, които харесват, но понякога казват, че няма конкретно желано поведение. Или още по-лошо – че никога не виждат детето да се държи по желания от тях начин. Психолозите обаче са единодушни, че няма дете, което да се държи зле през цялото време, и може би в такива случаи говорим за нереалистични родителски очаквания.

Какво означава желателно поведение? То не е „да слушкаш“. Може да бъде обаче например едно тревожно дете да преодолее притесненитята си. Едно хаотично дете, което трудно да се фокусира, да открие начин да се концентрира в дейност, която му харесва. За дете, което прави кризи и истерични припадъци, да се намери друг начин за израязване на отрицателни емоции.

Стъпка 4: Поощрете положителните промени

Психолозите съветват самите родители да променят своите навици и да реагират утвърдително на желателните детски поведения – не става дума за материални поощрения като подаръци и почерпки, а за това да използват вербални, физически и лицеви отговори на желаното поведение на детето, така че то да се увеличава.

Вижте как школата Монтесори смята обратното за похвалите и поощренията тук

Представете си махало. Или люлка. В единия край на люлката е желаното поведение и ние искаме да го видим да се изкачва нагоре. От другата страна е нежеланото поведение и ние искаме да видим как то слиза. При повечето семейства, ако родителите повишат ангажираността си с желаното поведение на детето, това поведение ще се увеличи. В дългосрочен план наградата винаги работи по-добре от наказанието.

Вижте още: 

Ужасяващата втора годинка през очите на детето


Повече информация Виж всички