Когато казах на шефката ми, че съм бременна, първата й реакция не беше ужас или паника, че трябва да ми търси заместник. Първата й реакция беше въпросът: „Дресира ли бабите?“.
В идеалистичната ми глава звучеше абсурдно – бъдещите баби на детето ми са чудесни, имам пълно доверие и на двете и си прекарвам страхотно времето с тях. Не ми беше трудно да си представя как детето ми става на 5 и се оказва на море при едната баба или на планина при другата.
В следващите месеци обаче въпросът „дресира ли бабите“ започна да отеква като камбана в ума ми. Камбана, съпроводена от яркочервени аларми.
Едната баба живее край морето. Ние живеем в София. Това означава, че комуникацията помежду ни често се осъществява чрез видеоразговори във вайбър, по време на които в центъра на вниманието е домашният ни любимец. Често бъдещата баба говори на кучето като на внуче, праща му колети с лакомства след което го разпитва по вайбър дали са му харесали и какво прави по цял ден. Кучето (изненадващо, нали) не отговаря. При един от последните разговори по вайбър обаче се появи странна реплика: „Ох, да си го погледа баба, че скоро ще се появи ДРУГОТО ЗАБАВЛЕНИЕ“.
Забавление? Червената лампичка засветка тревожно.
А бъдещата баба добави още щрихи към облика на бъдещето: „Като не ме обича кучето ви, бебето ще ме обича“. И още: „Аз ще дойда да си го гледам, нищо че още ходя на работа“. Да, тя още работи – учителка е в детската градина. На вечно болни малки деца.
„Когато бебето се роди, ще ни го дадете на село да го гледаме като Маугли с кучетата“. Това пък е откъс от реален разговор с другата баба – моята майка – градска дама, наскоро придобила имот на село.
Същата баба, между другото, никога за нищо не се е месила в живота ми. Но в последните седмици в нашите разговори се прокрадват странни реплики от типа на: „Вие как ще го кръстите?“; „То на съседа дъщеря му кръсти детето на баща си, той е много щастлив!“.
Червена лампичка.
Появиха се и съждения като:
„На теб обясниха ли ти какво да си правиш с гърдите, за да можеш да кърмиш? Едно време се търкахме с едни кърпи по зърната, че да загрубеят“.
Както и:
„А сигурни ли сте, че можете да го къпете в тая студена баня? Аз ще идвам да помагам“.
Червена лампичка и аларма.
До раждането ми остават броени седмици. Кучето ми си чака храната до чинийката и не посяга, преди да съм издала команда. Седи пред вратата и очаква да му сложа каишката и винаги върви до мен, когато излизаме на разходка. Дресирахме го още докато беше малък. Но как се „дресират“ баби, така че да не превръщат внуците си във вайбър забавление или в деца, отгледани сред животните на село? Не знам…
А вие как се справихте с предродилния ентусиазъм на бабите?
