Майка ми ме е била веднъж, но го помня доста ясно. Бях изкарала двойка по математика и преди да си помислите, че е неземен урод, ще побързам да кажа, че не ме наби заради това. А защото се опитах да скрия бележника, тя го видя и преди да е казала каквото и да е, се метнах на перваза на прозореца и й казах, че ще се самоубия. Майка ми е зодия Овен, затова не е изненадващо, че реагира на моята заплаха с „Така ли? Не. Няма да се самоубиеш. Защото аз ще те убия.“
След което ме понасини с „Нещо като нож, нещо като цвете, изобщо като нищо на света“ на Уилям Сароян.
Не знам дали това се води „паметен шамар с оздравително действие“ (по Петър Москов), но го помня добре и не съм сигурна, че е спомогнало съществено за изграждането ми като здрава личност. Здрава, здрава, колко да съм здрава? Доколкото психоанализата твърди, че невротиците са „нормални“, може би съм здрава. Но ако приемем, че неврозата е болест, съм на смъртен одър откакто се помня и назад.
Но дали е заради този единичен бой? Кой знае…
Едно е сигурно: „паметните шамари“ няма как да имат добротворно действие за децата, защото макар болката от шамара да е пренебрежима, унижението, което носи той, се помни и оставя следи. Може би единственият по-нелеп подход от „шамарената фабрика“ са садистичните наказания в стил „Стой зад вратата на колене“. Толкова е лесно да прецакаш детската психика, че да се гордееш, че го правиш (камо ли в национален ефир) е като да се снимаш за Фейсбук как риташ мъртво куче.
От интервюто на Жени Марчева с Петър Москов и Ивайло Нойзи Цветков, за което вероятно сте предположили, че е станало източник на вдъхновение, извират още миризливи послания.
Кандидат-депутатът и лидер на партията КОД говори за възпитанието на сина си и казва, че го учи, че „мъжът не писка и не се оплаква“. Той му напомня репликата от Бонд „Никога не им показвай, че кървиш“. Двамата се „шегуват“, че „понеже жената не е като човека, отношението на мъжа към нея трябва да е на опора, подкрепа и разбиране и това се учи в семейството, а не „през Истанбулските конвенции“.
В тези няколко реплики има наблъскана толкова патология, че чак е сюрреалистично.
Жената не е като човека? Уау, колко смешно. Колко дръзко и оригинално. В това семейство сигурно се смеят и на „Списъкът на Шиндлер“ и на „Месец любов“. Или гледат видеоклипове, в които психопати мачкат с голи ръце черепите на малки котенца и се забавляват.
Много искам да чуя мнението на психотерапевтите за възпитателния подход на Москов спрямо момчетата. Онези психотерапевти, при които пристигат разбити, объркани и обезверени мъже с депресии, с тревожност, с панически атаки, с личностови разстройства, попаднали в екзистенциален вакуум, обезсмислени, неспособни на здрави взаимноотношения и пр. Може би няма да е зле да се чуе и мнението на близките на онези мъже, които страдат от тези и още куп проблеми, но не стигат до психотерапевтите, защото нямат пари или защото им е внушено, че само лудите и изродите ходят на психотерапия. Някак мислех, че разбирането, че мъжът не трябва да плаче, е останало погребано в лоното на патриархалните времена, но то явно е живо, тече от телевизионните екрани и се опитва да си проправи път към политиката.
В държава, в която фразата „боят изгражда“ все още е основният философски стълб на възпитанието, не е чудно, че насилието над жени е норма. Не е чудно, че Истанбулската конвенция извиква асоциации с чернокожи гей двойки от Норвегия, които крадат български деца. Не е чудно и че народът е готов да понесе на ръцете на своето възхищение полицаи, които са пребили арестант.
За съжаление, нещата са логични. И дори възпитаваните в „кантианска етическа парадигма“ (по Ивайло Нойзи Цветков) нямат да могат да избягат от лепкавото блато на увредените ценности, ако медиите и политиката остават отворени за послания като „шамарът е здравото“ и „мъжът трябва да е силен“.
