„Не можеш да му купиш кола
не можеш да му намериш квартира,
нищо не можеш да му дадеш,
удряй с лопатата, където свариш!!!
Бий, бий, бий, бий хлапето си…“
Контрол– „Бий хлапето“
Колко от вас са яли бой вкъщи като малки? Не, не отговаряйте! Знам, че сте много. Знам, чесме много.
Знам. Независимо че като дете не съм била пребивана с колан, както една моя приятелка, не са ме изхвърляли от вкъщи за наказание, както един съученик, не съм яла редовни тупаници, до степен да не искам никога вече да се прибера в къщи, както мои приятели от пънкарските години.
В своето буйно тийнейджърство прекарвах повече време по улиците на града, отколкото на училище или вкъщи. Обичах да общувам с по-алтернативни приятели и тогава те ми се струваха много по-готини от мен, а основната причина беше, че до един не можеха да понасят родителите си. Аз пък нямах нищо против моите родители – те бяхадоста заети и реално ме пускаха навсякъде дори и до късно вечер. Но имах приятелки, които не се прибираха по няколко нощи подред и предизвикваха цялото ми възхищение. Смятах, че това е справедлив акт, защото родителите на повечето от тях ги биеха, заключваха или гонеха.
В компаниите, в които движех тогава, разбитите семейства се подразбираха.
В тази среда, на фона на тези приятели, аз упорито криех, че моето семейство е сравнително здраво, задружно и толкова скучно. Криех, че моите родители не се карат, че баща ми пие умерено и че ме е удрял само веднъж като малка – а това не се брои.
Момент. Това аз ли го казах? Да, истина е. Веднъж ме напляска, явно с идеята да внесе респект. Успя.
Под влияние на модерното възпитание в световен план през последните десетилетия, а и на законовите уредби в някои страни, които забраняват физическото насилие над децата, за всеки модерен родител е абсолютно наложително да си зададе въпроса той смята ли за правилно да удря своето дете.
Така и аз, поглеждайки в ретроспекция назад, се запитах дали това, че баща ми ме е напляскал веднъж като дете, ми се е отразило по някакъв начин? Сега смятам, че да, отразило ми се е. На доверието, което му имах по-късно.
Днес той даже не си спомня: „Никога не съм те удрял“, твърди. За него не е било нещо интересно или запомнящо се, но когато тежиш 15 килограма, дори и няколко пъти плясване по дупето може да те разклати и да ти е унижение за цял живот.
Разбира се, причината за „натупването“ е тотално забравена, което само доказва колко нулев е смисълът от физическите наказания, които големите хора причиняват на малките хора.
Една моя приятелка, чиито баща се оказа, че доста я е удрял, мина през тежка наркозависимост, след което емигрира в чужбина. Там, в друга среда, успя да промени живота си и да спре наркотиците. Поддържаме контакти и днес. И когато си говорим, ми прави впечатление, че тя дели хората на три категории. Едните според нея са „счупени“. Другите са „много счупени“. А третите са „малко счупени“. Ако питате нея – „несчупени“ или „здрави“ хора не съществуват. Поне не и по нашите ширини.
Гледайки какво се случва наоколо, започвам да си мисля, че е права.
Всеки един от нас обработва някакви травми, причинени му от детството, от възпитанието или липсата на такова, от израстването на улицата, от бедността, от мутренско-социалистическите изпълнения навсякъде.
Вярно е, че ние, поколението, което днес е в ролята на родители, бяхме „чупени“ по много начини, докато пораствахме.
„Чупеха“ ни на улицата: по-големите ни задигаха маратонките и джобните. „Чупеше“ ни полицията, като най-безцеремонно и унизително пребъркваше младежите да види дали не крият марихуана. „Чупеше“ ни училището, в което властваха странни субекти, изповядващи объркан марксизъм, съчетан с личната им представа за това какво е възпитание. „Чупеше“ ни здравната система, която отхвърляше всякакви просветителски практики относно сексуалното ни възпитание и здраве. И най-накрая – и най-основно, ни „чупеха“ собствените ни родители, които преди това бяха добре „попречупени“ от своите родители.
В основата на всичкото това „чупене“ на човешкото е насилието.
И който каже, че „Боят изгражда, той не разгражда “, дори да е уж на майтап, цитирайки Камен Донев, трябва малко по-сериозно да се огледа около себе си. И да си зададе въпроса дали начинът, по който живее, не е пряко следствие на това, че не вижда проблем в насилието от най-ранна детска възраст.
И когато видим как майка удря детето си с пръчка публично на улицата (ако можем да вярваме на този пост във Facebook) и прочетем коментарите отдолу от типа на: „Защо се бъркате на жената? Нека да възпитава детето си както си иска!“, нека не си затваряме очите: проблемът е огромен, а промените – бавни, трудни и мъчителни.
Проблемът с „възпитателния бой“ не се свежда единствено и само до семейството. Защото някой ден счупените в детството хора ще бъдат онези, които ще решават бъдещето на това или на някое друго общество.
А както добре виждаме и сега, от това не следва нищо кой знае колко добро.
