Спомняме си с носталгия за своя първи учебен ден, изпращаме децата с пресилена радост и скрити сълзи, слушаме с половин ухо речите с обещания на учители, директори, политици и общественици. Осезаемо чувстваме, че времето тече, нещата се променят, и мястото ни в света – също.
За мен лично 15 септември на далечната 1978 беше ужасен ден – напълно излишен шум, запознаване с нови хора, прилично държание и пазене на бяла риза от всякакви неизвестни опасности.
Спомням си, че татко ме заведе до училището, пусна ръката ми и ми каза „Ами хайде, успех!“, и отиде на работа. Оказах се сама в огромния училищен двор, пълен с непознати хора и шумни деца, което ме накара да се чувствам не на правилното място от самото начало. Все пак, събрах всичката си смелост, минах под цветната арка, приготвена за първокласниците, получих си буквара и се запознах с класа и с „Другарката“ съвсем прилично. Само аз си знам, какво ми струваше…
Трябва да поясня, че аз отдавна знаех да чета, имах и собствена библиотека с книжки, които смятах за най-ценното си притежание. Знаех да пиша, но доста грозно и нечетливо. Училището не успя да направи много за почерка ми, честно казано. Детството ми премина далеч от родителите ми – те живееха в София, а аз при баба във Варна и често им пишех писма и картички. Баба ме научи да чета и да пиша, когато бях още на 4, за да имам някакво занимание, докато тя си върши нейната работа. Можех да чета и на латиница, защото баба беше учила в Букурещ и имаше книги на румънски, от които често четяхме заедно. Знаех и да смятам до 20, но не ми харесваше, предпочитах да чета.
Заради всичко това началото училището просто нямаше с какво да ме изненада или заинтригува. Скоро ми стана много досадно и слагах в чантата някоя от книжките си, за да не се дразня и да не подсказвам, докато останалите деца се опитват да четат срички и да свързват думи. „Другарката“ нямаше нищо против, стига да мирувам.
Всъщност, не ми пукаше много и за децата – не ги познавах, не бяхме приятели, моят живот беше другаде и морето и баба наистина ми липсваха.
Бях затворено и своенравно дете, не обичах да говоря и да играя с другите деца – какво да им говоря, та те още четат едносрични думи, повечето не са виждали море през живота си… С годините отиването на училище престана да е излишна досада, защото обичах да уча. Когато научавах нови неща, цялото суетене придобиваше смисъл.
Първият училищен ден на сина ми беше весело и очаквано събитие и за него, пък и за мен.
Спомням си, че тръгна с радост, хареса учителката и класа, беше му интересно, въпреки че и той се научи да чете рано. Стараеше се – пишеше домашни и диктовки, учеше наизуст, рецитираше…
С времето – в противовес на моя случай – мотивацията му се изгуби някъде.
Още в четвърти-пети клас вече не искаше да ходи. В осми клас отиде в гимназията, изпълнен с подозрения и без цветя. Когато го попитах няма ли да вземе цветя на новата учителка, ме погледна намръщено и заяви: „Стига бе, мамо, ами аз още не я познавам!“.
На следващата година вече я познаваше, но цветя не поиска да занесе. Не настоявах – винаги съм била на мнение, че нещата в тоя живот трябва да се заслужат, а не да се подразбират. Най-щастливият 15 септември и за него, пък и за мен, се оказа денят, в който започна последната му учебна година. Въпреки всичкото ни добро желание и любовта към ученето, наистина се радвахме, че свърши тая мъка.
Тази година на 15 септември едната ми племенница ще пристъпи прага на училището – надявам се все още с желание и амбиция.
„Новото нормално“ е неизвестното – никой не знае как, колко и кой ще учи, а проблемите се изместиха от неудачните програми, които произвеждат функционално неграмотни хора, към това, ще има ли училище изобщо, или пак ще си подсказваме от лаптопа на мама в къщи.
Двете години, които преминаха в непрекъснато отваряне и затваряне на училищата, доказаха, че това, което системата смяташе за най-важно – предвидимото, средно ниво на заучени фрази и модели, всъщност е напълно ненужно умение, които трябва да забравим, ако искаме да сме адекватни на света в който живеем. Защото той е толкова объркан, разделен, болен и непредвидим, че всеки опит да вкараме децата си в собствените си тесни рамки води до огромни щети за тяхното мислене, знания и по-нататъшно развитие.
Струва ми се, че по стар навик подценяваме децата – и големите, и малките. В опитите си да вземат оптимално решение родителите се опитват да наложат своите виждания и разбирания, учителите от своя страна правят същото, а децата, които са някъде по средата между тях, междувременно изграждат свой светоглед, който е далеч и от двете.
За тях не е проблем, че трябва да ходят с маски в училище, да се ваксинират или да останат в изолация, защото са с температура. Истинският проблем е противоречивото отношение на учители, родители, лекари, баби и дядовци, медии.
Очаквам този 15 септември да покаже още едно, важно за мен нещо – за пореден път ще проличи доколко ние, възрастните, не се учим от грешките си. „Годините на прехода“, в които с всяка следваща година образованието видимо губеше стойността и авторитета си, трябваше да ни научат, че яростните сблъсъци на идеологии и разделението на обществото не помагат за това, училището да е онази институция, от която бъдещите хора да учат наистина.
Напоследък разделението на обществото отново излиза на дневен ред, на всички нива и с особено ожесточение. Децата ни са свидетели на този процес, на цялото разнопосочно и агресивно говорене, на възхищението пред невежеството и пошлия кич, на страха, корупцията и угодничеството. Не бива да го забравяме, защото те няма да го забравят – всичко това ще остане в тях така, както безусловната дисциплина и плановата икономика останаха в нас.
Когато на 15 септември аз тръгвах на училище, пред почти всяка врата в блока, в който живеехме, имаше мокра следа от плиснатата вода – „за късмет“, „да върви гладко, като по вода“…
Малко е тъжно, че в последните години все по-рядко виждам такива. Ами – хайде, смятайте, че съм плиснала по стъпките ви най-голямата купа с вода. Дано да е здрава и успешна годината, и дано да сме мъдри поне колкото децата си, за да успеем да сме им от полза.
Още от Диана Юсколова:
Живот с тийнейджър – постоянна буря в чаша вода
Теория на конспирацията за неваксинирани
Афганистан: страната на жените без лица
