„Хрониките на Нарния“ отново ще радват малки и пораснали фенове от екраните, благодарение на Грета Гъруиг и предстоящите поне две екранизации за Netflix.
Това е третата екрзанизация на книгите на Клайв Стейпълс Луис. Тя следва телевизионния сериал от 60-те години на миналия век и трите игрални филми на Дисни между 2005 и 2010 г. Поредицата обаче никак не е лишена от противоречия. Романите са били критикувани в миналото за неща като религиозен подтекст и очевиден сексизъм.
Луис написва „Хрониките на Нарния“ между 1950 и 1956 г., а поредицата се състои от седем книги, които са публикувани, както следва: „Лъвът, вещицата и дрешникът“, „Принц Каспиан“, „Плаването на „Разсъмване“, „Сребърният трон“, „Бри и неговото момче“, „Племенникът на магьосника“ и „Последната битка“. Въпреки че не е публикуван първи, „Племенникът на магьосника“ е предистория на поредицата, както и „Бри и неговото момче“. Техните сюжетни линии не са свързани с основния сюжет. Той пък се върти около историята на братята и сестрите Певънси Питър, Сюзън, Едмънд и Луси. Тези деца бягат от разкъсваната от война Великобритания във вълшебната страна Нарния… И така започва едно епично и незабравимо приключение.
Луис за първи път е конвертиран към християнството от автора на Властелинът на пръстените J.R.R. Толкин. Той е негов дългогодишен приятел и по-късно конкурент, но за това по-късно. Толкин се оказва и неразделна част от бъдещето на Луис като писател.
Авторът пише за Нарния като християнска алегория, например лъвът Аслан се разглежда като представяне на Иисус, докато братята и сестрите Певънси са посочени като меатфори на синовете Адамови и дъщерите Евини в книгите. „Племенникът на магьосника“ също се чете като пресъздаване на библейската история за Адам и Ева.
Когато книгите са публикувани, авторът е хвален за способността со да вплита християнско писане в детските книги. По същото време Луис е лектор по християнски теми в Оксфордския университет и също пише по темата в други свои трудове. Луис и Толкин са близки през ранните си години като автори, но е известно, че Толкин не харесва „Хрониките на Нарния“ именно поради откритото използване на християнския наратив.
Вижте още: Бен Барнс, на когото не му пука дали е звезда
На по-късен етап християнската образност навлича по-скоро критики към поредицата. Авторът на „Тъмните му материи“ Филип Пулман например открито признава, че презира романите като пропаганда.
От другата страна на спектъра, през 2010 г. Лиъм Нийсън, който озвучава Аслан във филмите на Дисни, си навлича някои критики с твърдението, че лъвът репрезентира не само Христос, но също и Мохамед, Буда и всички велики духовни водачи и пророци през вековете. Това пък води до обратна реакция от онези в християнската общност, които смятат, че религиозните възгледи на Луис са неразделна част от разбирането на значението зад книгите.
Толкин и Луис, както споменахме, стават много близки още при първата среща. Обвързват ги преживяванията им през Първата световна война, сходното им детство, любовта към писането.
През ранните години на тяхното приятелство авторите толкова се радват на компанията си, че дори създават тесен кръг от сходно мислещи писатели, познат като The Inklings.
Когато Луис споделя черновата на „Лъвът, Вещицата и Дрешникът“ с кръга, Толкин е ужасен, защото мрази начина, по който Луис е взел различни аспекти от различни митологии и библейски истории и ги е включил в своята история.
Алън Джейкъбс, професор по литература, който създава книга за Луис, обяснява че включването на Дядо Коледа в Нарния например е отвратило Толкин особено много.
Години наред двамата приятели са се окуражавали за творбите си, но напрежението расте заради неща като скоростта, с която Луис пише, и нарастването на популярността му. Накрая приятелите завършват като съперници.
Това недоволство и съперничество в крайна сметка водят до отчуждение, което продължава почти до смъртта на Луис през 1963 г.
Работата на Луис неведнъж е критикувана за на тема расизъм и сексизъм. Моника Хилдер например пише в своята работа The Feminine Ethos in Chronicles of Narnia на C. S. Lewis, че авторът може да се разглежда като мизогинист. Добре, но защо?
Романите много стриктно следват половите роли. Сюзън е разглеждана в майчинска роля, докато Питър е изобразен като роден лидер. Изобразяването на Сюзън в по-късните книги също е смятано за сексистко. Дж. К. Роулинг изтъква факта, че Сюзън не може да се върне в Нарния в „Последната битка“, след като е открила употребата на червилото. Сякаш е станала отлъчена от религията, защото е открила секса, коментира Роулинг в интервю за сп. Time.
Злото също така е персонифицирано в книгите като ясно изразено женствено, макар и не изключително. Това личи най-много в образа на Бялата вещица, изиграна от Тилда Суинтън в игралната версия на Дисни.
Изобразяването на империята в „Бри и неговото момче“ са окачествявани като расистки. Пулман и преди е критикувал книгите както за това, така и за очевидния сексизъм, казвайки: „Това е монументално пренебрежително към момичета и жени. Това е откровено расистко. Едно момиче беше изпратено по дяволите, защото започна да се интересува от дрехи и момчета.“
Той също така каза за книгите: „Намирам ги за много измамни и неприятни – измамни по отношение на нечестната реторика – и неприятни, защото изглежда въплъщават светоглед, който приема за даденост неща като расизъм, мизогиния и дълбок културен консерватизъм, който остава напълно неизследван.“
И все пак, не знаем за вас, но ние намираме новината за предстоящите нови екранизации най-малкото за вълнуваща. Може би опитен режисьор като Грета Гъруиг ще съумее не само да надскочи досегашните адаптации, така и да предолее проблематичните моменти в развитието на герои и сюжети.
Вижте още:
