Съоснователят на издателство "Библиотека България" разказва за новата си книга "Разплакана пръст"
Ива Спиридонова е издател, поет, редактор, майка, дъщеря, жена с амбиции и ясен, практичен поглед върху деня и битието.
Родена е в Кюстендил, но отдавна живее и работи в София. През януари 2018 г. основава заедно с поета Симеон Аспарухов издателство "Библиотека България", в което дава път на множество млади български поети и писатели.
Тя е активната "половинка" в работния екип - промотира и рецензира книги, организира представяния на авторите, събития и литературни четения в София и страната.
Най-ценното в живота ѝ са хората - нейните хора, а любовта неизменно е някъде наоколо, във всичко, което прави. Защото такава трябва да е жената според нея - все по-силна и все по-обичаща.
Въпреки натовареното си ежедневие успява да създаде и четири стихосбирки - "Думите МИ"(2016), "Детайли"(2018), "От мен до другото безсмъртие"(2020) и "Разплакана пръст" (2025).
Именно последната ѝ стихосбирка стана повод да я потърсим за разговор, за да разберем как поддържа баланса и създава поезия за любов в натовареното си ежедневие.
Ето какво ни разказа за себе си Ива Спиридонова:
За новата си стихосбирка ти казваш, че се опитваш да обърнеш погледа на човека към самия него. Защо е важно да погледнем и в себе си?
Ако се вгледате в корицата на книгата, на фотографията ще видите човека в зеницата на окото. Този силует е важният в случая. Това откритие се превърна във визуалната метафора, която обобщи посланието на "Разплакана пръст" като цяло.
Изключително важно е да се вглеждаме в себе си. От една страна, за да се опознаем, да си припомним, че сме създадени от кал, от пръст и вода, човешко и божествено. И да не забравяме, че твърде лесно можем да потънем в калта на ежедневието си.
Стремежът на човека трябва да бъде да остане вода, тя е зовът на живота, вечното движение. От друга страна, не е лошо да опознаем другия, да разберем кой точно е онзи най-важен за нас човек, който живее в очите ни, и когото не бива да изгубим.
"Когато си щастлив, не създаваш изкуство, а твориш живота си. Болката е силата на думите", казваш ти. Само с болка ли се създава изкуство?"
Да, цитатът е правилен и все още съм на същото мнение. Усещането за щастие поражда стремеж то да бъде изживяно докрай, усещането за болка - обратното, предизвиква желание тя да бъде спряна, трансформирана, преработена. Болката е адски силен катализатор за създаване на изкуство, така мисля.
Но всяко нещо, създадено от човека, за да има нужната сила, е нужно още нещо, и то е любов. Научиш ли се да обичаш болката си (което само по себе си също е изкуство), съумееш ли да обичаш въпреки нея или чрез нея, можеш да я превърнеш в изкуство.
Успяваш ли да сътвориш живота си?
Вярвам, че успявам - не изневерявам на своето усещане за мен самата, свободна съм да вземам решения и да посрещам последствията от тях, винаги се съветвам само със себе си и много добре знам какво искам в живота си и от него, и какво не.
Отнасям се към собствения си живот като грижовен стопанин, често планирам възможните за планиране неща, а на онези извън човешката власт се радвам, ако са хубави и се адаптирам към новите реалности, ако не са. Може би това се нарича приспособяване. Всеки човек постъпва по същия начин, впрочем. Или поне би трябвало да го прави.
Какво те прави щастлива?
Много неща могат да ме направят щастлива, и всички те са най-обикновени и достижими. Проява на нежност и грижа, разходка сред природата, хубава книга, разкошна музика, вълнуващо пътуване, поводи за смях с приятели, здрави и щастливи любими същества... Но най-щастлива съм когато разпозная любовта в нещо или някого. А тя има толкова много лица...
Къде е мястото на любовта в живота на една жена? Кое е по-важно - да даваш, или да получаваш любов?
Жената е и животът, и любовта, нито повече, нито по-малко. Навсякъде е мястото на любовта, иначе казано. Стига да я носиш в сърцето. Двете понятия - живот и любов - за мен са синоними, а женската енергия ги превръща в едно цяло.
И така жената лекува света - от драскотината върху детското коляно до разбитото сърце на воюващия мъж, от нараненото сърце на любимия до тъжните очи на отиващите си родители.
Даването на любов е по-важно, разбира се, в даването е смисъла. Това се опитвам да правя цял живот, невинаги както трябва, понякога несправедливо или съвсем погрешно, или не където трябва, друг път точно както трябва, от време на време и на себе си. Получаването... то е радостта от всичко, което си раздал.
Да бъдеш поет в днешно време не е нито лесно, нито престижно, какво ти носи поезията и защо тя остава тема в твоя живот (и работа)?
Добре казано... Времето, в което живеем съвсем не е за поезия. Но и да бъдеш поет не може да е нито професия, нито призвание, нито цел. Поезията е антисистемно явление. Може да ти донесе само удоволствие, да събуди онова нещо, наречено "душа" (клише е, знам, но я има) и да предизвика размисъл, а последното в наши дни е все по-голяма рядкост. Та нали и изкуственият интелект започна да пише поезия...
Иначе, честно казано, нямам никаква представа защо остава в живота ми поезията.
А в работата ми - добре, че я има, иначе става твърде прозаично. Всъщност когато си кажа "Стига толкова, приключвам с теб" (а напоследък това често се случва), тя се завръща безапелационно в думи, които чакат да бъдат прочетени или записани. Непонятно е.
Същото се случва и с други необясними неща и хора в живота ми. Поезията дава липсващия отговор на въпроса "Защо?". Финалните думи в "Разплакана пръст" се опитват да дадат отговор на този въпрос:
...но думите не свършват,
как не свършват думите.
...
А цял живот се търсим
в края им.
Ти си една доста независима, креативна и силна личност, без да губиш своята женственост, как успяваш да намериш баланса?
Не мога да се видя отстрани, знам за силата, извоювала съм си независимост, дано още да я има женствеността. А що се отнася до баланса, съвсем наясно съм, че се налага да поддържам постоянно състояние на баланс във всяка една секунда от живота си. С времето, с приоритетите, с отговорностите, с желанията, с хората, с разума и сърцето. И не падам. Засега. Може би е въпрос на упоритост, не зная.
Ако можеше да промениш нещо в миналото, от какво би се отказала и през къде не би минала?
Миналото е онова, което те прави личността, която си тук и сега. Без всичко отминало и преодоляно зад гърба ти, едва ли би бил себе си. Не бива да искаме да го променяме, не знаем какъв ще е отзвукът на подобна идея в бъдещето ни.
Знам от какво не бих се отказала - от любовта си.
Допускала съм този грях веднъж и това ме поведе по пътища, по които иначе не бих минала, промени из основи живота ми и се превърна в най-важния ми урок. Вече за нищо на света не се отказвам от любовта, би било равнозначно на това да предам себе си.
Как приемаш критиката и стига ли тя до теб? Готова ли си да жертваш идея заради одобрение?
Така се случи, че бях възпитана от доста критичен родител и приемам критиката за нещо напълно нормално. Стига до мен, и още как! Да, понякога е тежко и трудно да я чуеш, но направиш ли го, няма да съжаляваш.
А идеите са за споделяне и осъществяване, не за търсене на нечие одобрение.
Коя е тайната ти, несподелена и неосъществена мечта? Оставяш ли я в тайния ъгъл, или работиш за осъществяването ѝ?
Нека да си остане тайна. А иначе, споделена е, но човекът, с когото съм я споделила няма никаква представа, че съм го направила. И да, все още е неосъществена, но пътят продължава. В този смисъл - пазя я в най-сигурния ъгъл на сърцето и не спирам да вярвам, че всичко е възможно.
Новата книга на Ива Спиридонова може да поръчате от страницата на "Библиотека България".
