Как поставянето на дигитални и лични граници ни връща контрола над времето и енергията ни
Дългият ден най-после е приключил. Идва време да спреш да преглеждаш служебния имейл и да се запознаеш отблизо с дивана.
Може би ще си превъртиш нещо от днешната телевизионна програма или ще се насладиш на услугите на някоя стрийминг платформа.
Тъкмо отваряш книгата, която си купила миналата седмица с надеждата най-накрая да стигнеш до нея, и ето - телефонът ти светва.
Тялото ти пищи да го оставиш настрана, но нещо в разума ти не ти дава мира. И хоп - преди да осъзнаеш, вече е в ръцете ти.
Какво ли е този път?
Колега те пита нещо набързо, приятелка те моли за съвет, а семейният чат избухва с над двайсет непрочетени съобщения. Казваш си: "Ще отделя пет минути да отговоря и приключвам", но реалността е друга.
Пет минути се превръщат в петдесет и пет, а вечерта ти - в продължение на работния ден.
На пръв поглед не е тежка задача - изпращаш няколко кратки съобщения и готово, но у теб остава усещането за непрекъсната ангажираност.
Сякаш дори когато никой не ти пише, никога не си напълно свободна, а с това идва и чувството за преумора.
В днешната епоха на постоянна свързаност можем да бъдем открити по всяко време - от шеф, приятел, семейство или дори непознат. Тогава идва въпросът: "Дали това, че сме непрекъснато свързани, ни прави длъжни да сме непрекъснато достъпни?"
Ежедневната умора не винаги се поражда от многото задачи, а от това, че всеки момент някой може да поиска частица от времето, вниманието и енергията ни.
Факт е - никой не ни заповядва да отговорим, но очакването да го направим вече живее в самите нас и се обвързва с емоции като вина, тревожност или страх, че разочароваме отсрещния. Именно тези очаквания превръщат свободното ни време в поредната работна смяна, за която дори няма да ни платят.
В сферата на организационната психология този натиск си има собствен термин - telepressure.
Той описва именно вътрешната потребност да следим и отговаряме на електронни съобщения възможно най-експедитивно.
Американските психолози Лариса Барбър и Алесия Сантуци наблягат на това, че усещането за натиск е създадено от денонощната онлайн култура, но се поддържа както от очакванията на другите към нас, така и от собствените ни представи за това колко бързо трябва да откликваме на тези очаквания.
Понякога действително има външен натиск - началникът пише след края на работния ден, колегите отговарят на секундата и на този фон забавената реакция се възприема като безотговорност.
Друг път никой изрично не изисква нашата готовност, но ние самите приемаме, че щом можем да бъдем открити, трябва да бъдем на разположение. Това ни кара да се чувстваме длъжни и да предполагаме, че от нас се очаква незабавна реакция.
Именно това очакване държи мозъка ни в постоянна готовност дори когато телефонът мълчи.
Така дори и по време на отдавна планираната отпуска на екзотична дестинация - тялото ни е на шезлонга на плажа, но умът ни остава пред календара с задачи и чужди нужди.
Докато сме в готовност за следващото съобщение, психологическото откъсване се затруднява и възстановяването остава непълноценно.
Изследванията свързват това невидимо дежурство с по-лошо качество на съня, нарушен баланс между професионалния и личния живот и по-силно физическо и умствено изтощение.
За да си върнем контрола над здравето си, е важно не просто да можем да изключим телефона си, а да обърнем внимание на това как поставяме своите граници.
В случая на така наречения "telepressure" границите мога да се разгледат в две посоки - дигитални и лични.
Дигиталните граници определят кога и по какъв начин другите могат да достигнат до нас, а личните - колко от нашия ресурс сме готови да дадем за околните.
Заедно те ни помагат да присъстваме пълноценно, но и да си даваме необходимата почивка и да запазим уважение към самите себе си.
Най-лесният начин да приложим една граница в ежедневието си е като я заявим. Ето няколко малки промени и конкретни реплики, с които можем да го направим:
Дигитални граници
Работният ден си има край
Определи някакво време, в което вече не си длъжна да си достъпна.
Вместо директно да игнорираш всичко работно, достатъчно е просто да кажеш кога отново ще бъдеш на линия.
"В момента не съм свободна, но видях съобщението. Ще се заема с въпроса в началото на работния ден." Така избягваш възможността да бъдеш сметната за надменна или непрофесионална и същевременно напомняш, че личното време е важно за теб колкото и работното.
Не всяко известие е спешен случай!
В онлайн пространството едно съобщение пристига за милисекунди, това далеч обаче не означава, че трябва да му бъде отговорено за същото време.
Понякога е достатъчно да си зададеш въпроса "Може ли да изчака до утре?", а ако и това не е достатъчно, то можеш да се обърнеш към колеги, семейство и приятели със следното "В момента не си гледам съобщенията, ако е нещо спешно, обади се."
По този начин показваш на другите, че уважаваш своето време и желание за почивка и същевременно уверяваш, че при нужда си насреща.
Не подценявай режима "Не безпокой"
Когато изключиш известията си, ти поемаш контрол над вниманието си.
Определи период от свободното си време, през който чатовете и имейлът са заглушени. Ще забележиш, че когато екранът не те привлича с примамливата си светлина на всеки пет минути, почивката се постига по-лесно.
Лични граници
Проверявай собствения си капацитет
Невинаги си достатъчно заредена, за да отдадеш енергия и на останалите.
Не трябва да забравяме, че ако ние не сме се погрижили за себе си, то няма как да се погрижим и за всички останали.
Достатъчно е да си позволиш здравословно егоистичната реплика - "Тази вечер трябва да запазя малко батерия за себе си. Утре съм насреща.", за да почувстваш облекчение и удовлетворение.
Не приемай чуждите емоции за твои задачи за разрешаване
Ако трябваше да сме експерти в решаването на дилемите на околните, то всички щяхме да сме психолози. Понякога може просто да предложиш да изслушаш отсрещния човек, без да се чувстваш длъжна да си негов спасител - достатъчно е само да бъдеш до него.
Открий силата на кратката дума "не"
Човекът, който цени времето си за почивка, не се нуждае от дълго оправдание, за да го защити.
Ясните граници са важни както за нас, така и за отсрещния, за да се избегнат злоупотреби и недоразумения.
Няма нищо срамно или скандално в това да кажеш - "Този път няма да мога" или "Тази вечер не мога да поема това".
И да, нормално е след това да почувстваш вина, особено, ако си свикнала да си винаги на линия за другите.
Но след като краткотрайният дискомфорт отмине, както умът, така и тялото ти ще ти благодарят ще си уважила и отстояла себе си.
Да бъдем насреща е знак на грижа, отговорност и отдаденост.
За да можем да дадем тези неща на другите, трябва да пазим и собствените си сили.
Това става много по-лесно, когато си позволим да заглушим телефона, а заедно с него и денонощното дежурство, което ни държи в готовност да откликнем на всички, но не и на себе си.
