Дъб, преживял бомбардировките на Герника, сърфисти в студения Атлантик, стари корабостроителници...
Пет дни в околностите на Билбао няма как да са достатъчни... Достатъчни са единствено, за да разбереш, че за Станата на баските има много повече за разказване от хубавите гледки и чудесната храна..,
За Билбао знаех само няколко неща, преди да тръгна натам. Че има "Гугенхайм", че е в Северна Испания, че вали много и че баските държат на своята идентичност. Някой ми спомена и че футболният им отбор има доста необичайна политика за подбор на играчи.
Пет дни по-късно към този списък се добавят океана, сърфистите, корабостроенето, един неголям дъб, много пинчос и много хубавите спомени.
Билбао е най-големият град в Страната на баските, автономна област в Северна Испания, съставена от три провинции - Биская, Гипускоа и Алава.
Административната столица всъщност е Витория-Гастейс, но Билбао е най-големият икономически и градски център.
За да разберем дори и малка част от историята и да усетим мястото, трбява да научим първо, че баският език, еускара, няма доказана родствена връзка с никой от останалите съвременни европейски езици.
Говори се и от другата страна на границата, във Франция, а в испанската част присъства активно в образованието и обществения живот.
Много деца учат на баски, макар делът на хората, които го използват свободно в ежедневието, да е значително по-малък.
Причината е, че при управлението на Франко е бил забранен, но днес се полагат огромни усилия за съживяването му.
Всичко е първо на еускара - имената на улиците, табелите, спортът, храната, дори футболът, за да напомнят, че си на място със силно чувство за собствена идентичност.
241 стъпала, ако стигнеш до тях
Отделям един от дните за организирана екскурзия по крайбрежието на Биская. Ден, в който да се излее дъждът, за който всички предупреждават, когато стане дума за Северна Испания.
По думите на местните, тук вали около 200 дни в годината. Не знам доколко тази статистика е точна, но на път за Сан Хуан де Гастелугаче (San Juan de Gaztelugatxe) времето прави всичко възможно да я потвърди.
Мястото е малък скалист остров, свързан със сушата с каменен мост и тясно стълбище.
На върха има параклис, а наоколо е Бискайският залив: стръмни скали и гледки, които трудно се побират в снимка.
Феновете на "Игра на тронове" вероятно ще го разпознаят като Драконов камък.
В действителността няма дракони (но мога да си представя къде са се скрили), няма замък и няма кой да те качи горе.
Има 241 стъпала, но това е само половината истина.
За да стигнеш до прословутите стъпала, първо трябва да слезеш по дълга и стръмна пътека от мястото, където те оставя транспортът. После да се изкачиш до параклиса. И накрая да се върнеш обратно, което означава още едно сериозно изкачване.
Особено "приятно" е, когато всичко е мокро... Все пак дъждът има едно предимство - туристите са значително по-малко.
Това има значение, когато посещаваш силно рекламирани места, като Гастелугаче.
Заради огромния интерес достъпът в определени дни е с предварителна резервация на безплатен билет и ограничен брой посетители.
На върха традицията повелява да удариш камбаната на параклиса три пъти и да си пожелаеш нещо.
След толкова ходене човек би могъл просто да си пожелае да се върне обратно без проблеми.
Но гледката си заслужава. Дори в дъжда. Даже повече, отколкото на слънце, много по-истинска е.
Мундака, Бермео и хората, които живеят с и в океана
Крайбрежието на Биская е особено красиво и не се опитва да бъде приветливо на всяка цена. Всъщност е дори сурово.
Има скали, вятър, широки хоризонти, малки пристанища и океан, който е напълно безразличен към туристическите планове.
Суров е бил и животът.
В Бермео - стар рибарски град, основното препитание е риболова и преработката на риба тон. Морето тук не е декор, а поминък.
Баските имат дълга история като мореплаватели, рибари и корабостроители, а корабите им са стигали далеч отвъд европейските брегове.
По крайбрежието има много интересни къщи, построени от завърнали се емигранти, натрупали състояние в Америка. Наричат ги casas de indianos.
Особено силни са били връзките с Куба. Големите, често пищно украсени домове разказват за хора, които са заминали да търсят късмета си отвъд океана, а после са се върнали, за да покажат, че са успели.
Мундака е съвсем различна история.
Малкото градче се намира до биосферния резерват Урдайбай, част от световната мрежа на ЮНЕСКО. Тук река Ока се влива в Бискайския залив, образувайки сложна система от влажни зони, пясъчни ивици и местообитания на птици.
За сърфистите обаче Мундака означава преди всичко вълни.
Прочутата ѝ лява вълна се смята за една от най-добрите в Европа.
При подходящи условия тя може да се движи стотици метри и да образува дълга, мощна туба. Затова тук пристигат сърфисти от цял свят, готови да чакат точния момент.
Сърфирането е естествена част от местния живот. Условията са перфектни. Тук морето не е само лято, плаж и чадър. То е пространство за спорт, работа, пътуване, риск и удоволствие.
И това отношение към природата ще срещна отново на следващия ден.
Герника. Историята, която не може да се разкаже набързо
Последната спирка от екскурзията е Герника.
На 26 април 1937 г., по време на Испанската гражданска война, градът е бомбардиран от германския легион "Кондор" с участието на италиански военновъздушни сили, съюзници на Франсиско Франко.
Денят е понеделник - традиционен пазарен ден. Бомбардировките и последвалите пожари унищожават голяма част от града. Хора загиват под развалините, по улиците, в опит да избягат. Загиват заедно с добитъка си, докаран на пазара. Пожарите продължават дълго след края на атаката.
Точният брой на жертвите и до днес е предмет на исторически спорове.
Някои от ранните оценки говорят за хиляди загинали, докато съвременните изследвания посочват значително по-ниски числа. За мен дори един-единствен убит цивилен не би направил тази история по-малко страшна.
Бомбардировката на Герника се превръща в символ на една нова и ужасяваща реалност - войната, в която цели градове и мирното население могат да бъдат превърнати в мишени от един самозабравил се диктатор.
Светът научава за случилото се от журналистически репортаж.
Британския кореспондент Джордж Стир, го публикува в The Times и The New York Times. Новината достига и до Пабло Пикасо, който създава знаменитата си картина "Герника".
Огромното черно-бяло платно с разкъсани човешки и животински фигури не показва конкретен момент от бомбардировката. То показва ужаса. Страданието, което войната причинява, без да пита на чия страна си.
Почти деветдесет години по-късно войните продължават, градове продължават да бъдат разрушавани, а цивилните продължават да плащат цената на решения, взети далеч от домовете им.
Диктатурите имат различни лица и различни оправдания. Обикновено говорят за ред, сигурност, национално величие или историческа справедливост.
В тях властта престава да вижда човека като ценност, а пътят до насилието е плашещо кратък.
Усещането е особено неприятно. Стоя пред репликата на пикасовата Герника и ми е тъжно колко малко сме научили от подобни истории.
Герника не е само история на разрушението, но вероятно поводът да бъде атакувана е, че в града се намира един от най-важните символи на баската идентичност - Дъбът на Герника.
Под неговите клони векове наред са се събирали представителите на Биская, за да вземат решения и да потвърждават местните права и свободи, известни като fueros.
Тези исторически привилегии осигуряват значителна степен на самоуправление, преди голяма част от тях да бъдат премахнати през 1876 г.
През вековете дърветата на това място се сменят. Всяко следващо поколение дъб наследява символичната роля на предишното. Сегашният е още бебе. Потомък е на историческия дъб, който заедно със сградата на събранието оцелява при бомбардировката от 1937 г., въпреки че градът около тях е почти унищожен.
Днес от жълъдите на дървото се отглеждат фиданки, които се подаряват и засаждат в различни части на света.
Сред местата, свързани с тази традиция, е и Хирошима. Така символът на баската свобода постепенно се превръща и в послание за мир. Истински, утопичен, не политизиран.
В близост до дървото стои скулптурата на Едуардо Чилида La casa de mi padre - "Къщата на баща ми", вдъхновена от стихотворението на баския поет Габриел Арести.
Тя прилича на масивна бетонна къща с отвор, през който погледът се насочва към дъба. Стихотворението говори за защитата на бащиния дом, а скулптурата превръща тази идея в нещо, което можеш да видиш и буквално да погледнеш през него. Символиката е великолепна.
Един град е разрушен, но дървото, под което хората са решавали бъдещето си, остава. А десетилетия по-късно неговите потомци растат на различни места по света. Не е лош отговор на онези, които вярват, че всичко може да бъде унищожено със сила, лъжи и диктатури.
А след това... един ден край океана
Посвещавам следващият ден на разходка без организирана програма, без исторически обяснения, просто покрай океана.
Метрото ме отвежда до плажа Ариетара (Arrietara) край Сопела и тръгвам по крайбрежната алея в посока Билбао.
Плажовете тук нямат много общо с представата за испанско крайбрежие, която обикновено включва палми и топло море.
Те са огромни пясъчни пространства, опасани от високи скали, зелени хълмове и Атлантически океан, който постоянно се движи.
Алеята е дълга, павирана, чудесно поддържана и на места минава високо над плажовете.
Гледките се сменят непрекъснато, а вълните долу са пълни със сърфисти.
Всички местни са навън. Тичат, карат велосипеди, разхождат кучета, вървят с деца, спортуват сами или с приятели. Възрастни хора се движат с впечатляващо темпо.
Някой слиза към плажа с дъска под мишница, друг се връща от водата. Никой не изглежда като участник в специално организирано спортно събитие. Просто хората се наслаждават на пространството, което имат.
Най-популярните плажове за сърф са около Сопела - Ариетара, Атхабирибил и Баринатче, наричан още Ла Салвахе.
Тук в океана не влизаш да поплуваш непременно. Теченията са силни, а водата далеч не е със средиземноморска температура.
И въпреки това плажовете са живи.
И си мисля колко голяма е разликата има между това да посещаваш места с красива природа и действително да живееш с нея.
В Страната на баските очевидно е второто.
(Следва продължение)
