9 примера за поведение, което се приема за "нормално" при двойките, а всъщност е доста обидно
Връзките са нещо великолепно - особено в началото. През първите дни, седмици и месеци всички сме добри, и особено, ако сме влюбени, се стараем да покажем възможно най-доброто си поведение.
Дори надскачаме себе си - щедри сме, независимо колко ни струва това, опитваме се да не сме дребнави и придирчиви към неща, които не приемаме или ни смущават.
Една-две години ежедневие по-късно, нещата започват лекичко да се пропукват.
Неслучайно вина за това имат и някои навици и гадно поведение, което си позволяваме само към хората, които обичаме и на които наистина държим. Но в крайна сметка това поведение е деструктивно за самата връзка.
Ето 9 неща, които сме толкова свикнали да приемаме за нормални, а не са. Защото тайничко спомагат на връзката ни да ерозира.
1. Броене и дребнави сметки кой какво е свършил и с какво допринася
Броенето започва първоначално наум: все аз изпразвам съдомиялната, все аз пазарувам и т.н.
А после се започва: все единият бил инициирал секс, другият все не правел достатъчно, все единият полагал повече усилия, все единият правел повече компромиси. Единият никога не се извинявал... Това непрестанно "броене" и смятане кой колко е направил, кой с колко допринася и т.н. изглежда оправдано, особено ако единият постоянно се чувства ощетен.
Може да е ощетен с право: да усеща, че не е оценен, че усилията не са равнопоставени. Но това, което произлиза от това вечно "държане на сметка", е насажадане на студенина и живот в пресметливост. Сами се досещате, че пресметливостта бавно руши връзката - и може да доведе до отчуждение и неприязън с течение на времето.
Всъщност щетите се изразяват предимно в това, че когато единият усети, че другият постоянно го оценява и постоянно му намира недостатъци, обикновено той не започва да се старае повече. Напротив: старае се все по-малко и малко. С течение на времето се примирява: и дисбалансът се задълбочава.
Ако наистина има неравнопоставеност в задълженията, определено си заслужава да поговорите, но нека да е по подходящ начин. Например: "Имам чувството, че напоследък правя повечето неща - искаш ли да поговорим за това?" Така се отваря път за диалог. А постоянното отчитане на резултатите затваря диалога.
2. Използване на тайни и уязвимости на партньора срещу него самия
Ако във връзката има доверие, то вероятно не се е случило веднага. В крайна сметка да се разкриеш пред някого в истинската си светлина и да му позволиш да те опознае, не е най-безопасното нещо на света. Ти му признаваш страховете си, слабостите си, неуменията си, несигурностите, проблемите от детство...
За съжаление това може да се използва и като оръжие в разгара на ожесточен спор. И го правим. Повечето от нас.
Казваме например: "Реагираш така, защото си имал трудно детство" или "Не можеш да отказваш и това ти играе лоши шеги"... Може да е вярно, но е гадно да използваме тайните и доверието на човека срещу самия него. И все пак всички го правим понякога.
Разбира се, ако се прекалява, нищо чудно партньорът да спре да се доверява. Никой не иска всичко, каквото каже, да бъде използвано срещу него постоянно.
3. Подценяването на другия
Казваме го мило, но го мислим: "Хайде сега, не се притеснявай толкова за глупости. Нали поне имаш работа... Някои хора са много по-зле". "А другите и това нямат...". Завоалирани зад разум и рационалност, тези изрази всъщност са подценяващи и ужасно обидни.
Става дума за емоции - те не се подчиняват на логиката, затова когато ги рационализираме, те не изчезват. Но ги покриваме със слой срам и ги набутваме в ъгъла. Ако някой се чувства зле, той просто се чувства зле. Това че все още е млад или има работа, не променя факта. Така че подобни подценяващи изрази всъщност задълбочават проблема, а не го рационализират.
А всъщност повечето хора - и особено най-близките ни във връзката - имат нужда просто да бъдат изслушани. "Разбирам те" е израз, който не струва нищо и помага повече от всякакъв опит за преосмисляне на ситуацията.
Гледната точка (ако наистина е необходима) може да дойде по-късно, след като чувството е било признато и човекът се почувства разбран. Ако се впуснете веднага в преосмислянето на нещата, може да установите с изненада, че човекът вече не е склонен да ви изслуша.
4. Мълчанието и "нуждата от лично пространство"
Да замълчиш, макар и да не си съгласен. Да избягваш конфликтите на всяка цена. Да си тръгваш, когато стане сложно или предстои сериозен разговор.
И постоянно да имаш нужда от "лично пространство"...
Всички сме правили грешката да наказваме другия с отдръпване, мълчание и пасивно-агресивно оттегляне. Но това е форма на манипулация и форма на наказание. Не е хубаво.
Да, да се отдръпнеш, за да се успокоиш и да помислиш - е добре. Но ако след оттеглянето ти в "личното пространство" след това не последва нищо - това е просто гадно, страхливо поведение.
5. Шеги на гърба на партньора
Много двойки обичат да привличат вниманието или се състезават публично като си правят уж безобидни шеги и се надсмиват един над друг.
Не е странно, че околните всъщност не намират нищо смешно в тези майтапи - защото не става дума за чувство за хумор. Става дума за борба за надмощие чрез сриване на партньора.
Ако той се смути, ако той се почувства заплашен, може да го броим и за чиста проба насилие. "Нали знаете, че моят мъж най-много от всичко мрази да работи" може и да звучи като шега пред другите, но си е точно обвинение. Което не е смешно.
Това е коварно използване на хумора, за да кажете нещо, без да носите отговорност за думите си. Гадно.
6. Половинчато внимание и слушане с едно ухо
Партньорът ни говори, а ние си гледаме телефона и се правим, че го слушаме. Изглеждаме ангажирани и уж кимаме, но не сме ангажирани - телефонът/телевизорът/книгата ни е по-интересна.
Това е един доста противен навик, който повечето от нас са допуснали твърде дълбоко в животите си. Залепнали за устройствата или витаещи в облаците присъстваме само телом и не слушаме другия достатъчно активно. Всички го правим. И е гадно. Особено, ако другият иска да каже нещо важно.
Ако се превърне в навик, другият човек започва да се самоцензурира - спира да споделя малки безсмислени детайли. Вицовете секват, небрежните забележки или остроумните приказки секват. И постепенно тъканта на връзката се протърква и двамата се раздалечават.
7. Говорене зад гърба на партньора на близки, роднини, приятели
Връзките могат да бъдат много фрустриращи и всеки понякога "иска да си го излее". Често пред близки приятели или роднини.
Но ако картината, която рисувате за своята връзка и за човека, с когото сте - изглежда сякаш се състои само от разочарования, оплаквания и лоши моменти, без да има противовес - тези хора си изграждат особена представа за двойката ви. При това устойчива.
Те НЕ ЗНАЯТ какви са истинските ви отношения. Те знаят само онова, което сте им казали.
Така че "вентилирането" извън връзката има последствия. Партньорът ще усети, че приятели или роднини го гледат странно. А хората, на които сте си изляли душата, ще си създадат отрицателно мнение изцяло за вашата връзка. И това не е никак добре.
8. Четене на мисли - и защо то не съществува
Много хора очакват, че партньорите им знаят неща, които всъщност са им неизвестни.
Смятат, че човекът чете мисли и трябва да знае ("Ако наистина ме обича!") какво искат да ядат, какви цветя обичат, кой филм е за тях и какви книги биха ги заинтересували.
Тази представа е наивна - хората не четат мисли. И ако не си го кажете - вероятно няма да го получите. Не ви е купил пръстен с диамант? А вие казахте ли му, че толкова силно го искате? Не се е сетил, че не ядете майонеза на хот-дога - а вие напомнихте ли му?
Дори и най-емоционално интелигентният и внимателен партньор на света не може да знае всичко за нас. Да очакваме това от него е не само нереалистично, но и свръхгадно.
9. Да казваш, че "всичко е наред", когато не е
Защо това толкова разпространено поведение влиза в списъка с "гаднярските"? Нима не е често срещано? Напротив - много често е срещано, но рядко се говори за вредата, която нанася на връзката.
Да казваш "добре съм", когато не си добре, е повече от лъжа. Това си е абсолютен параван за чувства.
Често казваме "добре съм", но всъщност не знаем как се чувстваме. Със сигурност обаче не е добре, но не знаем как да споделим. Не знаем къде е проблемът.
Но ако ние не знаем, другите как да знаят? Те приемат, че сме добре... и се оказва, че не са прочели между редовете. Това не ни харесва: не са ни взели достатъчно несериозно. Ако пък започнат да дълбаят и да питат дали наистина всичко е наред - ние се отдръпваме все повече.
"Добре съм" всъщност е капан и с течение на времето много партньори започват искрено да се страхуват от тези две думи, защото опитът ги е научил, че "Добре съм" означава всичко друго, освен това.
Какво съм ти направил? Пак ли аз съм виновен? Защо се чувстваш зле (не може да е без причина!)... Когато чуе "добре съм" партньорът застава нащрек.
Затова, ако не искате да сте гадняри, не казвайте "Добре съм". Кажете: "Не съм добре, но не ми се говори... Като се оправя ще ти кажа". И не тръшвайте вратата пред носа на другия - не е честно. И е гадно.
