Защо така, бе, деца?! Как го постигате?!?

| от Владимир Вълков |

Един от най-безсмислените въпроси към малките деца е „Защо така направи?!“ Колкото и да им се задава, едва ли някой някога е получил смислен отговор. Обикновено с такъв въпрос просто изразяваме неодобрение, което детето много ясно усеща. Но то се обърква, понеже от него (на думи) се очаква и обяснение, при положение, че самото едва ли знае защо така е направило. Аз обаче имам няколко подобни въпроси към своите деца. Не им ги задавам, защото няма да могат да ми отговорят или обяснят каквото и да е било. Така и не знам дали някога ще разбуля тези загадки А вие знаете ли нещо за следните мистерии:

Как успяват толкова да цапат?!

И да разхвърлят. Но по-специално – да цапат. Ето, домът е почистен, навсякъде е минато с прахосмукачка и за по-сигурно и с парцал. Подът така блести, че ти иде да легнеш по корем, да отъркаш буза в чистотата му, да го нацелуваш и да му благодариш, че ти е позволил да го направиш така чист. Но имаш един-единствен шанс и само един миг да го направиш. В следващия момент подът пак е за чистене. Защо, да му се не види, става това!? Ааа, ами да – имате повече от едно дете (и с едно става, но му дайте още минутка), които са в същата стая. Ей сега, ако минете още една метла на същия този под, ще забележите, че събирате някакви влакна, трохи и други, по-трудни за определяне, боклученца! О, да, почистили сте както трябва! Но ето, след минута минете отново пода и ще видите, че се случва същото! Отстранете децата от стаята. Минете същата метла. Чистото се задържа! Как така?! Как?! Нима децата сипят трохи, просто минавайки?! Оставят конци и миниатюрни парченца хартия в стъпките си?!

Никога няма да разбера.

Още от Владимир Вълков:
Зацапанко, лепкавко, неизмиваемо

Защо първо не можеш да ги накараш, а после не можеш да ги откажеш?!

Знаете колко уговорки с децата се случват чрез мъчни преговори, разправии, заплахи, подкупи, насила и изобщо – който родител с каквито методи може. И някои от тези съгласия стават след много време и зор. Добре, накрая детето отива да си легне. Някак заспива. Ох, супер. А на сутринта започва битката да бъде събудено, за да тръгне на градина. Или ето, самото тръгване на градина. Рев и сополи или писъци и търкаляне, или тъжно седене на пода, или вкопчване в рамката на вратата. Но уговорките да тръгнат на градина, защото вие трябва да ходите на работа и закъснявате, не работят.

И какво – накрая детето отива на градина, а когато следобед искате да го приберете – ми, не, не, то не иска да си ходи. Защото си играе много хубаво!Ааааа!

Е, как тогава на следващата сутрин този важен факт е забравен и не ги мотивира да тръгнат бодри, подтичвайки към градината?!

Или морето: аууу, колко мокро, страшно, море-ужас, което отваря у малкото нежно дете мрачна бездна с могъщ глас и дава безкрайна енергия на крачетата, които ритат като мустанг, но се пазят от капка вода като белтък за френски макарон. Но задържите ли го насила в морето (за негово добро) за повече от минутка – във водата се ражда най-страхотно и най-невероятно на света забавление. Само че после няма излизане. И онова, от влизането, се повтаря, но на излизане.

Защо е така?!

Как се синхронизират помежду си така добре?!

Децата са хаотични, неподредени и с почти нула усет за тайминг. Но как успяват понякога да се организират помежду си така перфектно?

Например: моля ги да си поиграят извън моята стая, защото имам да довърша нещо на лаптопа и е важно да не се разсейвам в следващите 25 минути. Да, окей са с излизането от стаята. Но след минута (от моя гледна точка това време им е стигнало за уговаряне как да действат по схемата) влиза едно от децата. То има въпрос, за него много важен и само един въпрос (например, какво ще вечеряме наесен в някой понеделник). Отговор. Излиза. След секунда влиза друго (сякаш стояло на опашка зад вратата) – с неговия си въпрос. Нервен отговор. Излиза. После другото. Нерви, без отговор. Излиза. Ред е на другото. Стои и мълчи. Има въпрос, но чака да го попитам и намира това за достатъчно възпитано.

Всичко това се повтаря без почти никаква пауза и в изключителен синхрон! И трае докато времето, за което съм помолил, отмине. Значи – стоят си из различни стаи, не са се наговорили, но и сякаш някак си са! Някакъв древен усет ли е, програмиране от извънземен разум ли, какво е?! Аз виждам само резултата, не и начина…

Защо бургерите се ядат така?!

Въпреки че майка им може да сготви на практика всичко и то удивително вкусно, някак домашните бургери, които правя за децата ми, са винаги повод за бурна радост. Без значение дали са с домашно приготвено кюфте, специалните ми пържени картофи и тиквички, с подбрана малка кисела краставичка, определен сорт маслина, лист айсберг в сусамена питка с масло и пържено яйце на око от пасищна кокошка. Или съм по-изморен и са просто набързо парче сирене и резени краставица между две филии хляб с малко масло. Всичките ми наследници обичат бургерите, които правя, без значение как са получени и дали са се получили. И си ги изяждат.

Но ето сега… как се изяждат!!!

Бургерът бива разглобен на съставните си части, всяка сортирана на различна купчинка и хапната в произволен ред или комбинация. Добре де, защо просто тогава да не им сложа в чинията едно кюфте с пържено яйце до него и зеленчуци за гарнитура в чинията, а до тях питка хляб, срязана надлъжно? Защото така няма да бъде изядено. Но защо няма да бъде изядено?! Защо да сглобявам бургер, който се разглобява после (освен за да бъде изяден?). Да, така им харесва. Не ми пречи.

Но искам просто да знам – какъв е смисълът, по дяволите?!

Още от Владимир Вълков:
10-те най-отвратителни храни за децата

Защо заспиват в колата в най-неподходящия момент?!

Случва се обикновено малко преди пристигане, когато трябва да се слиза. И то защото някой дечко не е искал да ти повярва, че вместо да ти беше дуднал на главата, да се беше отпуснал малко и да беше поспал. В по-добрия вариант се прибирате, а не отивате някъде. И сега на задната седалка спи дълбоко, потно, изтощено малко дете, което трябва да събудиш (не че не се е случвало да го чакаме да си доспи). Не е сложно. Вариантите са два: да го събудиш и то да е най-нервното и кисело, неадекватно същество, което си виждал. Или да го вземеш много внимателно, за да не го събудиш (защото ще се превърне в бабата на Ам-Гъл, която си е загубила нещо и не помни какво, но всички са й виновни). Да го качиш в стаята, в леглото му, да махнеш от него, каквото можеш, без да го будиш. И тук финалът обикновено е, че при излизането на пръсти от стаята, чуваш киселяшки неовладян звук от въпросната „баба“, която се е събудила, и трябва да бъде изтърпяна до вечерта, за да се промени отново в образа на милото ти детенце на следващата сутрин. Когато разбере, че го оправяш да го водиш на детска градина и… рев и сополи или писъци и търкаляне, или тъжно седене на пода, или вкопчване в рамката на вратата…

Защо става така бе, деца, защо?!

 
 


Повече информация Виж всички