Стереотипите са мега дразнещи, особено когато ги отнасят към теб. Та ето и аз си седя тук, тракам си по клавиатурата и леко се дразня. Като татко се дразня. На клишетата за ролите на майката и на таткото в отглеждането на бебето и малкото дете.
Да, да, майката е поставена в ролята на жертва, на свръхчовек. Тя трябва да може и трябва да прави всичко, а никаква помощ не се вижда отникъде. А ето – бащата просто ходи на работа, а извън това – дай му само почивка, биричка с приятели, някой футболен мач, пък ако хвърли едно око на малкия наследник, пак добре. Сега в тези времена, разбира се, по-скоро работата е от дома, биричката е на терасата, а футболът е във вид на електронна игра. Но той пак не пипва, нали.
После, когато малкото дете порасне и вече е по-самостоятелно, идва моментът, в който таткото започва лекичко, отдалече, да му обръща внимание. Да общува с него, да го заведе на мач или да го учи да кара колело. Но докато дечкото не може да носи бира самичък на баща си, в природата на последния не е предвидена грижа и внимание за него, сори!
Та горе-долу това е клишето, нали? Което, да си кажа, за мен е чисто „дрънки-дрънки-дрън-дрън“!
Добре де, може би то е валидно в много случаи. Но така е и при другите стереотипи, които не са се пръкнали случайно. И все пак прилагащият ги може да пострада, защото няколко човека, за които тези предразсъдъци не важат, са се обидили. Така че, моля, внимавайте към кого отнасяте стереотипа за безгрижния татко – може за този конкретен човек да е доста неточно и неприятно.
Познавам лично доста активни татковци („доста“ – отнесено и към „активни“ и към „татковци“). Татковци, които вършат, каквото има да се върши в отглеждането на бебето, без да подбират. Татковци, които не получават никакво признание за това. Не, че някой го прави заради похвалата, но ако не сте разбрали, че за мъжете признанието е важно, няма да обяснявам излишно. И все пак тези татковци полагат много грижи не заради признанието, не заради еваларката. Не и за да могат да се оплачат, че не получават признание, и да ги стопли схемата „Горкият аз“. Малко от тях го правят и заради майката – да й е по-леко.
Тези татковци го правят просто заради детето си. И заради себе си. Защото всяка секунда с детето си струва. Няма значение дали в общуването е замесено пишу, àко, безкраен рев, безкрайно недоспиване, шут в топките или повръщано в окото.
Не знам още как в семействата с активни татковци не е обичайно зараждането на война кой да се грижи повече за бебето, за да изкара повече време с него. Да, активните татковци не биха се оплакали от грижите си за детето си, точно така както и децата не биха се оплакали от сладолед или пенсионерите – от следобедна дрямка.
И всъщност за съжаление са по-скоро онези бащи, които не са активни в грижите за детето си.
Да, не е приятно да чуеш някоя съседка как въздиша по адрес на майката: „Ооо, милата тя, майка им, как се справя сама с децата, оф, оф!“, когато си сменил 6 000 пелени и си измил над 1 000 наакани дупета на собствените ти деца.
Не е приятно и роднини да ти реагират с „Ооо, миличкия, десет минути да не спи нощем са му се сторили цяла нощ, явно не знае какво е да будува“, когато си винаги нощна смяна и си решил да споменеш неспането си при растежа на първите зъбки на бебето.
(Майката има право да не признава, да се сърди, да се шегува и да омаловажава грижите на бащата – все пак тя и таткото са в една и съща „лодка“.)
Та – активни татковци, пребройте се?
Не, нямаме нужда от преброяване, бунт, заявяване, изисквания. Ще е мило единствено да ни се признаят грижите. Но и да не ни ги признават, така или иначе няма да спрем да ги полагаме. Ще продължаваме – заради нас си, заради децата ни.
Защото всеки един момент, в който общуваш с детето си, е велик!
