Следродилната депресия на… татко

| от Стела Христова |

Когато в семейството се появи бебе, в светлината на прожекторите логично е младата майка – с нейните преживявания по време на бременността, дилемите и историите около раждането, предизвикателствата с кърменето, приспиването и изобщо грижата за новороденото дете.

Татковците и техните вълнения по въпроса обаче сякаш остават на заден план. Вярно, чисто физиологично те участват само в забавната част от създаването на детето, а докато майката лежи в родилно отделение с бебето, обикновено те поливат повода с приятели. Кой знае защо обаче, оттам нататък за тях също се говори като за трети лица, епизодични герои в истински важната връзка между майката и детето. Когато бащата полага грижи за детето си, е разпространено да се казва, че той „помага“ на майката, което всъщност е некоректно – в крайна сметка мъжът отглежда своето собствено бебе и не бива да се приема, че тази отговорност не е споделена. Не бива да бъдат игнорирани и неговите преживявания на млад родител.

Въпреки дългите месеци приготовления и четене, бащите често се оказват неподготвени за предизвикателствата на родителството.

Нюйоркският психолог Джъстин Лиой посвещава значителна част от работата си на младите татковци и техните подценявани депресии и тревожни разстройства. Според него бащинството предизвиква съвсем нов и непознат за мъжа стрес. Съвременните мъже се стремят да бъдат по-различни родители от своите собствени бащи – да са по-ангажирани, да присъстват повече и да показват повече емоция, а често им липсва модел за пример за това. Трябва да научат всичко самостоятелно.

Като малки момичетата често са насърчавани да се грижат за своите братя и сестри, да помагат у дома и в отглеждането на малки деца, в общи линии да се подготвят за роля на майки и на домакини. При момчетата това се случва далеч по-рядко и не е прецедент за един млад баща първото бебе, което изобщо държи в ръце в живота си, да е неговото собствено. Бащите започват родителството с няколко обиколки назад и се опитват да наваксат в движение.

При мъжете съществува следродилна депресия.

И тя е много опасна, защото ако не се третира никак, може да се трансформира в гняв и прояви на агресия. Депресията е трудна за разпознаване, защото не изглежда като в реклама. Човекът в депресия не е просто тъжен, увит в одеяла и отказващ да стане от леглото. Особено при мъжете, това състояние личи най-вече в прояви на неконтролирана избухливост – удряне по масата, в стената, чупене на вещи – или пък чрез изолация, дистанциране от близките, уединение в себе си. Тези постъпки нараняват и човека, който ги върши, и партньорката му.

Зад гнева се крият страх, тревожност и тъга. Мъжът иска да бъде перфектния татко, а буквално не знае как да го направи. Чувства, че неговата роля в живота на детето е по-маргинална в сравнение с тази на майката. Усеща се пренебрегнат от жената до себе си, чиято нова роля не ѝ позволява да приоритизира него. За съжаление, признаването и комуникирането на чувствата и слабостите са особено предизвикателство за мъжете, тъй като те масово не са възпитавани в такава култура, натъртва психологът.

В практиката си той съветва бащите да преодоляват изолацията, като се свързват с други млади родители от своето поколение, включително и чрез групи за взаимопомощ в социалните медии, защото сред тях би им било най-лесно да се отпуснат и разкрият, да споделят и да вярват, че ще бъдат разбрани.

Тревожно е, че мъжете проявяват все повече осъзнатост към тези си проблеми. Лиой например разказва, че цели 80% от бащите, които той консултира, са дошли при него, защото жена им ги е подтикнала и насочила. Малцинство са го потърсили сами, по своя инициатива. А нека не забравяме, че това е Ню Йорк, и у нас, където все още се страхуваме да не помислят някого за „женчо“, подобна статистика би изглеждала още по-мрачно.

Най-важната стъпка за разрушаване на стигмата по отношение на психичното здраве на младите бащи е да приемем на обществено ниво, че да споделиш проблем и да потърсиш подкрепа не те прави слаб, нито психично болен, дори напротив, показва осъзнатост и зрялост.

А моментът, в който наистина трябва да се притесним, че някой наш близък баща е в състояние на тотално отрицание на емоциите си, е щом забележим, че той непрекъснато ни повтаря, че всичко е шест, върви идеално, а гледането на новородено дете е просто цветя и рози, и след това сменя темата. Има ли някой, който да не знае, че при цялата прелест на родителството, то просто не е рай, който тече по мед и масло?

Вижте още: 

Вдъхновяващата история на самотен баща на едномесечно бебе

 
 


Повече информация Виж всички