Как престанах да бъда гневния татко

| от Дейвид Уилънс, Fatherly |

Американският сайт, посветен на бащите – Fatherly, публикува мнениетона свой читател, който има проблем с гнева. Дейвид Уилънс описва своите мисли върху гнева и семейството. Той разсъждава върху неспособността на човек да се справи със ситуациите, свързани с децата, когато е ядосан.

Като баща на две момчета, Дейвид полага огромни усилия да овладее своето раздразнение и да се опита да разбере децата си, да усети техните граници и да предвиди техните реакции. Ето как този баща е успял да се превърне в по-уравновесен и силен човек, който не се дразни, а помага на синовете си:

 

„Бях един гневен татко. Спомням си, че в момента, в който го осъзнах, се почувствах така, сякаш сам съм се фраснал в лицето. Беше студена сутрин, но аз се потях в своите работни дрехи, носейки три торби, стъпвайки тежко след децата ми, които караха тротинетки. В бързината да изляза от къщи и да отида на училище и работа, аз изпаднах в гняв.

Не бях просто ядосан, както когато се повишава тон, а бях много гневен.

Изгубих контрол над себе си, със сила напъхах децата в палтата и обувките им и физически ги избутах пред входната врата. По-късно си спомням, че изпитах голямо чувство за срам, вина и съжаление. Единственото позитивно нещо беше, че нищо лошо не се случи всъщност, но можеше. Бях излязъл извън контрол.

„Аз съм един гневен татко“, си помислих тогава. Нещо, което никога не съм искал да бъда. Имах нужда бързо да променя това.

Това беше преди пет години. Оттогава работя много усилено върху търпението си и се опитвам да разбера какво означава да бъдеш добър баща. Научих за развитието на децата, какво се случва с нашите мозъци и тела, когато се ядосваме, и как да отделяме своите емоционални реакции от действията си в реалния живот. И достигнах до някои ключови изводи.

Когато се ядосаме, се случват две неща. Фокусираме се върху себе си и върху момента – как са ни накарали да се чувстваме и колко много се стараем – и приемаме, че другите иматзлонамерени намерения.

Осъзнах, че децата не се опитват умишлено да те ядосат. Не става дума за теб, а за тях. Това, което предизвиква действията им е:

Нещо физическо: те са уморени, гладни, жадни или им се ходи до тоалетна.

Нещо емоционално: Имат проблеми с приятелите си или не получават достатъчно от твоето внимание, заради брат си или сестра си, заради работата ти или нещо друго, което отнема вниманието ти. Запомни: ти си един от малкото хора, когото те обичат и от когото зависят повече от всеки на този свят.

Нещо еволюционно:Децата растат, тяхната работа е да научават за света. Единственият начин да го направят правилно, е да опитват нови неща и да видят какво ще се случи. Въпреки че нежеланото последствие от тяхното действие може да бъде твоята гневна реакция, това не е техният мотив.

Често когато се ядосаме, ние се отделяме от хората около нас. Казваме „Имам нужда от малко пространство“ или „Не ми е до теб точно сега“. Имаме нужда от това пространство, за да влезем отново в контрол, но трябва да го направим така, че децата да разберат, че след това ще се върнем отново при тях.

Нашите деца се нуждаят от нашата любов и внимание. Когато им се ядосваме, ние им вменяваме вина. Това ги кара да съжаляват, да се чувстват тъжни, и най-лошото – виновни. Това са тежки емоции, с които да бъде оставено да се справя само едно дете, особено когато е малко.

Опитайте се да бъдете мили. Изисква се известна зрялост да обмислиш някоя ситуация, да осъзнаеш какво се е случило по неправилния начин, да признаеш своята роля в него и да си кажеш, че можеш да се справиш по-добре следващия път.

Много по-лесно е да приемеш за себе си, чегенерално си лош човек. Когато научих, че това беше въздействието от моя гняв, се засрамих, но използвах това усещане, за да ми помогне да се променя.

Живеем твърде бързо. Мейли, съобщения в Whats App, крайни срокове и списъци с неща за правене управляват живота на възрастния. Винаги има още нещо за свършване и то трябва да бъде свършено бързо. Децата обаче се движат с различна крачка. Те се научават как работи света и как да получават това, от което се нуждаят и което искат в него. А това е голяма работа.

Те се учат да управляват своите емоции, да започват и да поддържат здравословни връзки, участ се на самоуважение, постоянство, гъвкавост и научават неща за себе си. Това пък е трудна работа. Изисква време. Ние сме забравили колко е трудно и колко време отнема, защото за нас всичко това сега се случва автоматично.

Когато поставяме на първо място собствените си очаквания, отколкото онова, на което нашите деца са способни в развитието си, създаваме пропаст между нас и тях, която се пълни с нетърпение, фрустрация, гняв, обвинения и техния срам, защото не са отговорили на нашите очаквания.

Когато очакваме двегодишно дете да не се държи като двегодишно, вината е наша. Ние можем също така да се ядосаме, защото луната не свети в зелено. Но преодоляваш това, като научаваш къде точно да спреш с очакванията си.

Имах възможност наскоро да приложа тези уроци на практика.

Бях излязъл от стаята само за няколко минути, а моите две момчета – на 10 и на 8 години четяха тихичко. Когато се върнах, единият беше повалил другия към пода и седеше отгоре му. Реагирах спокойно, нещо, което не беше се случвало с мен през годините, но нещо, върху което работех усилено.

Влязох, казах на едното момче да слезе от другото, след което го вдигнах. Струваше ми се правилнопърво да ги разделя, преди да стигнем до каквото и да разрешение на спора. Но синът, когото вдигнах, видя в моята физическа намеса някаква несправедливост. С много внимание сме учили нашите деца да уважават телата на другите хора и физическото си пространство. Според мен физическата намеса беше съвсем на място, за да предотвратя страданието на другото момче, но първият ми син прие това за акт на агресия към него и избяга сърдито.

След размисъл осъзнах, че направих грешка. Всяко действие всъщност представлява акт на комуникация, който е по-силен от думите. Въпреки че вярвах, че моите действия са оправдани в името на сигурността на поваленото момче, за другия ми син те бяха непростими – нарушение на личното му пространство и автономия, въпреки че точно това той беше причинил на своя брат.

От своята работа по промяна на поведението знам, че да оставиш някой да се държи по различен начин, означава да го приемеш какъвто е. При децата това означава да признаеш тяхната гледна точка и чувства. Не да ги валидираш, но да признаеш как се чувстват и защо са постъпили, както са постъпили. Има малка, но важна разлика.

След като проверих, че детето на пода е добре, научих и цялата версия на събитията. „Помолих го да ми върне книгата, а той не го направи, затова отидох и я хванах. Тогава той ме бутна и седна отгоре ми, защото не бях пуснал книгата“, обясни единият ми син.

Тогава се обърнах към онзи, който се беше разсърдил. Бях му дал, както и на себе си, малко време да се успокоим, което е съществено: малко неща ескалират толкова бързо, колкото две противоположни гледни точки, смесени с емоции.

Отидох и говорих с него, като се наведох така, че да мога да го гледам в очите. Това винаги ми помага да вляза в по-спокойна, по-емпатична роля, защото ми напомня колко много съм се променил в сравнение с предишния ми „аз“. Извиних се за своите действия първоначално, признавайки неговите чувства, така че той усети, че го разбирам. Признаването на чувствата е от съществено значение – това помага да заздравим или да изградим отначало връзката помежду си.

Обясних му защо моята физическа намеса в тяхната схватка е била погрешна и му обясних причините за своите действия. Той ме слушаше тихо, без да отговаря или противоречи. Това никога досега не се беше случвало. Тогава аз го помолих да се извини на своя брат и след като поседя още малко сам, той го направи. Естественото продължение беше, че му забраних да взема повече книги от брат си за днес. Не беше кой знае какво, но имаше логика – ако не можеш да бъдеш отговорен с нещата на брат си, не трябва да ги искаш. Неговият брат вероятно би сложил сам границите, но когато аз ги сложих, шансовете да се повторят проблемите намаляха мигновено и то в ден, в който последното нещо, което исках, беше още повече проблеми с децата.

Същата вечер, когато децата бяха заспали, а къщата беше тиха, си припомних моментите в които съм реагирал лошо в подобни ситуации. Не само децата се променят бързо, ами и възрастните също могат да се променят бързо – особено ако полагаме усилия за това.

Точно както учим нашите деца да поемат отговорност за своите действия, така трябва да помним и че нашето нетърпение и гняв са наша собствена отговорност.

Когато приемеш това и започнеш да го поправяш, нещата се променят за добро. Не е сложно, не е толкова трудно, но трябва да упорстваш. Когато го правиш, не само връзката ти с децата ти се подобрява. Твоят самоконтрол, способността да мислиш ясно и връзката ти със себе си също се подобрява.

И ако това не си струва усилията, не знам кое си струва.“

 
 


Повече информация Виж всички