Глезотия ли е да си „мирен родител“?

| от Дани Игнатов |


Идеята за мирно родителство звучи еднакво привлекателно и неуловимо. Как да запазите спокойствие и да положите нежна грижа, когато закъснявате, защото детето ви е изпаднало в истерия? И всичко това, защото сте сложили ябълка до сиренето му в чинията? Звучи невъзможно.

Не само е възможно, но е и постижимо.

Хората смятат, че мирното родителство не работи, защото когато кажат „не“ на детето си, то започва с пристъпа на гняв. Точно в такъв момент мирната реакция на родителя може да е много образователна.

Едно често срещано погрешно схващане е, че мирното родителство значи да разрешаваш всичко и децата ти да растат буйни и непокорни. Мирните родители обаче включват структура и дисциплина в ежедневния си живот; те просто го правят, без да са твърде строги към себе си или към децата си.

Това изисква много вътрешна работа от страна на самия мирен родител.

Ако наистина искаме да отгледаме зрели възрастни, трябва да бъдем възрастни, което означава да можем да поемаме лична отговорност, да поставяме граници, без да се чувстваме зле, да работим по подходящ начин с емоциите си и да демонстрираме съпричастност. По този начин ние моделираме поведението на нашите деца, което искаме те да подражават.

Налице са много на брой погрешни схващания около това да си мирен родител.

Има мисконцепция, че ако родителстваме мирно, нещата винаги ще бъдат спокойни. Но децата не са спокойни. И мисля, че неусетно искаме от децата да контролират, управляват и успокояват поведението си за наш комфорт. Това е игра, която не може да се спечели, защото децата са естествено хаотични, имат безкрайна енергия, шумни са и искат да тестват границите си. Това са типични аспекти на емоционалното, социалното и интелектуалното развитие на детето.

Мисля, че хората се чудят дали мирното родителство е безсмислено и непродуктивно. Можем ли всъщност да отгледаме отговорни, ръководени от ценности възрастни – което е смисълът на родителството – докато сме мирен родител?

Разбира се, от моя мироглед отговорът е еднозначно да. Но не поведението на децата трябва да се промени, за да се случи това, а възрастните.

Комбинацията между целите ми като родител и собствените ми детски травми ме зареди с дълбоко желание да родителствам по различен начин от нашите. Но когато станах баща, не родителствах мирно. Бях реактивен. Имах много моменти, които създаваха срам и вина и всички неща, които родителите изпитват, когато се отнасяме най-лошо към хората, които обичаме.

Когато дъщеря ми беше на около три години, тя имаше фина, къдрава светла коса, която беше невъзможно объркана, като гнездо на гарги. Един ден тя отказваше да я срешем, но отивахме някъде и ме интересуваше как изглежда. И в моментна реакция взех четката за коса и я тупнах с нея по дупето. Веднага осъзнах грешката си. Замислих се колко много родители правят неща, за които са си обещавали, че никога няма да им се случат.

Вижте още: Не, шамарите не са необходими за възпитанието на детето

Децата са хаотични и се нуждаят от структура. Тези неща не си протовиречат взаимно.

Първата стъпка е родителите да се научат да регулират нервната си система, за да останат спокойни, дори сред хаос. Дори когато има опасност. Като стюарди в самолет, които трябва да запазят самообладание и да насочат хората спокойно към аварийните изходи, за да не предизвикат повече паника.

Това е лидерската ни роля като родители. Можем да бъдем структурирани, да говорим твърдо, да поставяме граници и да имаме очаквания. Това е по-добра стратегия от всякакви викове, мъмрене, засрамване, обвиняване и наказване.

Както във всяка друга връзка, ефективната комуникация е основополагаща между родител-дете.

Оценката, обвинението и отбранителната позиция отсъстват от ненасилствената комуникация. Затова нека започваме критика си в първо лице, единствено число. Например: „Чувствам се разочарован, защото те помолих да изхвърлиш боклука и това не се случи“.

Нашата работа като родители е да преподаваме мислене, ориентирано към решения. Така че можем да попитаме: „Какво би ти помогнало да направиш това днес?“ или „Как ще ти е по-лесно да се подсетиш за задачата си?“.

Искаме да изграждаме децата, вместо да ги „смаляваме“. когато правят грешки, забравят неща или се държат лошо. Те могат да са много умни, когато ги включваме във взимането на решения.Функционират много по-добре при сътрудничество и партньорство, отколкото при диктатура.

Не забравяйте, че мирен родител не значи идеален родител.

А децата на мирни родители не са идеални деца. В тази екосистема всеки може да прави грешки. Важно е как ги поправяме

И така, като родител, може да имам лош ден и да се нахвърля върху децата си вербално или да действам по начин, от който се срамувам. В стария модел щеше да има отбрана в стил „добре, ако призная грешка на детето си, ще загубя властта“. Тук сме, за да премахнем тази йерархия. Винаги има място за поправяне на грешки. И това започва с признаването им и поемането на отговорност за тях.

Авторитет е, когато се представям като по-мъдрия, по-възрастен, по-зрял човек, който обича детето повече от всичко и следователно ролята му е да подкрепя и да осигурява безопасност. Той обаче не забравя, че детето има право на глас.

Един пример. Когато дъщеря ми отказа да се занимава повече с балет, тя направи списък с причини защо е по-добре да спре тренировките. Съгласих се с аргументите ѝ, но казах „Добре, обаче трябва да намериш друга алтернатива на тренировките, защото в нашето семейство движението на тялото е нещо, което не подлежи на обсъждане“. Тя предложи три идеи, спряхме се на нещо конкретно и тя замени с него балета.

За да работи мирното родителство, трябва да има ясно формулирани семейни ценности. Това е основата му. С течение на времето нашата цел като родители е да моделираме тези ценности и да ги предаваме по начини, подходящи за възрастта, така че децата ни в крайна сметка да могат да ги усвоят и да излязат в света като независими хора.

Вижте още: 

„А едно време какви деца имаше“: Либерализмът е свободата да кажеш, че либералното възпитание не струва


Повече информация Виж всички