Росен Димитров за поезията и истинската красота

| от Дилян Ценов |

„Красотата ще спаси света“ е написал някога великият Фьодор Достоевски.

Ако отделим това твърдение от повърхностното му разбиране, лесно ще откроим един от смислите му: дали красотата е спасила света, е спорен въпрос, но едно е сигурно – тя определено притежава силата да го промени към по-добро.

Красотата е нещо неуловимо, което не се съдържа единствено във външния вид. Дори не говорим за мъглявото понятие „вътрешна красота“. А за красота на духа, на помислите, на действията и на самооценката, която всеки от нас осъзнато или не, носи в себе си.

Именно към тази идея ни насочва и кампанията на DOVE, „Книга за истинската красота„. Dove решават да създадат сборник, който събира историите на 10 жени – истории, посветени не на красотата сама по себе си, а на това да я почувстваме в себе си.

В предварителния етап на кампанията се включват няколко хиляди жени, които трябва да отговорят на 10 въпроса. Без да знаят как изглеждат, DOVE избират 10 от тях. А в „Книга за истинската красота“ участие взимат и седем български писатели, които разказват историите на всяка от жените.

Сред тях е Росен Димитров. Писател може би не е точното определение за него, защото творчеството му е в областта на поезията. В момента в книжарниците и онлайн може да бъде намерена стихосбирката му „Стъпил на облак“, която излезе миналата година. Творчеството му обаче започва години преди това, когато Росен пише текстове за песни. Днес има стабилен опит в това поле.

С Росен Димитров трябва да си говорим за красотата. Чудесно. Оказва се обаче, че той се затруднява, не обича да говори за нея. Вместо това споделя, че тя е някъде между думите. Там, където не можем да й навредим. И това изглежда като чудесен финал на серията разговори с Деси Нико, Радослав Гизгинджиев и Теа Денолюбова, които също споделиха своите мисли по темата.

1170x779

Какво те привлече към кампанията на DOVE?

Може би това, което ме привлече, е предизвикателството да се срещнеш с някой непознат. На мен винаги са ми били интересни хората сами по себе си. И да се срещнеш за едно лимитирано време с някого и да се опиташ в някаква неформална обстановка да вземеш това, което ти е необходимо и да го превърнеш в литература – това е голямо предизвикателство за мен. Другото, което ме привлече, е, че в случая това обявено търсене на истинската красота, беше търсене на нещо отвъд щампите, които са ни налагани в последно време. Отвъд социалните мрежи, налагащи едни рамки, една красота, която трябва задължително да се следва. Това мисля, че е много голям проблем, не само за жените, а като цяло за днешното общество. Страхът, ако не се впишеш, какво ще се случи. А всъщност се оказва, че влизането в един калъп е най-безинтересното нещо, което може да ти се случи.

Повечето от жените бяха интересни с това, че са преминали през някои много тежки неща в живота си и по-скоро това са истории за осмеляване. За смелостта да застанеш пред огледалото и да се възприемеш такъв какъвто си, с всичките истории, които носиш в себе си. Всъщност всички жени [в кампанията] са успели след всичко това да се възприемат, да изглеждат красиви, да се усмихват, да създават стойностни неща и да се изправят. Това наистина ме привлече. Особено при Василена, с която имах късмет. Тя беше пълна с истории, от които аз може би успях да хвана едни 30 процента.

За малкото време, в което сте били заедно, какво успя да си вземеш от Василена като урок?

За мен тя е безумно смела. Успя да се отпусне и да говори за неща, които са я наранявали, които са били много неприятни за нея и много й благодаря, защото беше абсолютно искрена – като пред психоаналитик. Всъщност тя направи така, че да имам много материал. Самата тя е много интересна и искаше да се разкрие и да позволи на някого да влезе в личното й пространство.

1170x779 (1)

Според теб как можем да избягаме от стандартите, задавани от социалните мрежи?

Знам ли, напоследък ми се струва, че просто сме в едно течение и се носим по него, просто може би на моменти трябва, дори абстрактно да звучи, да се оглеждаме за бряг, да се хванем, да се спираме за малко. Ясно, че няма как да избегнем прогреса, но може би е важно да се оглеждаме от време на време и да се спираме, каквото и да ни коства това.

Ти самият как познаваш истинската красота, когато пресече пътя ти?

Може би се доверявам на моите сетива. Истинска красота е много сложно понятие, защото говорейки за красота, може някой път да нарушим тази красота. Започвайки дори да говорим за нея. То е все едно да се опитваш да преразкажеш стихотворение.

Не обичаш да говориш за красотата.

Аз не знам дали изобщо помага говоренето за красотата. По-скоро красотата може да бъде в самото говорене по принцип. Понякога може да бъде и е мълчанието, но едва ли и могла да бъде намерена формула. Може би тя [красотата] е около думите.

1170x779 (2)

На теб, който пишеш поезия, лесно ли ти беше да се адаптираш към прозата?

В случая не ми беше трудно. Ако съм имал някакви опасения преди това, те са били затова какъв ще бъде човекът насреща. Дали ще ми бъде интересно, дали на него ще му бъде интересно. Може би за това съм имал съмнение. Иначе не, много лесно се получи в случая. В срещата ми с Василена и в разговора с нея, без да звучи напудрено, мисля, че имаше много поезия.

В началото спомена, че хората са ти интересни. Какви хора са ти интересни?

Не мога да кажа определен тип, предпочитам да не си слагам рамки. Говорех изобщо. Мога и обичам да комуникирам с всякакви хора. Интересни са ми – няма как да го обясня. Може би това е нещо, с което човек се ражда. Може би като повечето пишещи хора, аз съм по-интровертен и в същото време обичам да разговарям, обичам да влизам в съзнанието на хората. А пък особено за хора, които се занимават с писане – кой от тях не обича да слуша истории! Мисля, че всеки човек крие истории, които могат да ти дадат нещо.

Как започна твоята история с писането?

Може би не като при много хора, които казват, че от малки са се осъзнали и са почнали да пишат. Естествено като тийнейджър съм писал някакви неща, които предполагам са форма на себеизява, но никога не съм гледал на това като нещо сериозно. Започнах да пиша по-скоро с желанието да се занимавам с писане на текстове за музика. Писането на стихотворения дойде доста по-късно и все още ми е трудно да се нарека поет. Мисля, че „поет“ е много голяма дума и отговорност. Това е дума със сериозно съдържание и все още се притеснявам сам пред себе си да се нарека така.

Кого можем да наречем поет?

Име, което веднага ми хрумва, е Георги Господинов. Борис Христов, Константин Павлов, Валери Петров – това са имената, които на първо време ми хрумват.

Отвъд клишето как трябва да изглежда един поет (завеяният поглед, шалче и перчем) най-важни са възможностите, които [той] има. Второ – темите, по които пише, и многото извървян път и натрупвания. Човек, който генерира, и който може да излъчва тази сила на думите, за която си говорим – някак си, заставайки пред него, искаш да попиеш всичко, което казва, дори мълчанието. И който казва неща, които успяват да се приближат много до теб, карат те да замълчиш и да помислиш за някои неща. Аз мисля, че изкуството и творчеството може да променят хората и има хора, които генерират това и могат да променят другите хора. Това не знам дали се учи. Най-вероятно човек се ражда с това, а когато след това вече естествено имаш необходимите натрупвания, тогава се получава този цялостен образ, който можем да наречем поет.

1170x779 (3)

Има ли такова нещо като вдъхновение за теб?

Да, разбира се. Може би не по този начин, че вдъхновението е муза, някаква жена или място. Вярвам в това, което притежават според мен повечето пишещи и творящи хора – тази специална настройка на сетивата към света. Това са за мен някакви антени, с които във всеки един момент очакваш да уловиш нещо. Така че вярвам, да.

Какво е поезията за теб?

Колкото и тривиално да звучи, за мен това е някаква комуникация. Комуникация най-напред със собствения ми Аз и след това с хората. Аз някак не мога да повярвам на хората, които пишат сами за себе си и казват, че това има е достатъчно. Мисля, че във всеки порив да създадеш изкуство го има поне на заден план желанието да го покажеш. За мен [поезията е] комуникация и едновременно освобождаване и зареждане.

С какво те притегли към себе си тя?

Знам ли… Това пак е желание да изявиш нещо, да покажеш нещо, да извадиш нещо от себе си и пак ще се върна към желанието за комуникация. Да бъдеш свързан по някакъв начин. Това са потребности. Понякога е шепот, понякога е крясък, понякога е желание да разместиш нещо покрай себе си, за да видиш какво ще се случи.